Зимата на света [bg]

Прекара следобеда в четене и резюмиране на междинен доклад от металургичната лаборатория на Чикагския университет. Сред тамошните учени беше и Лео Силард, човекът, който пръв беше установил верижната ядрена реакция. Силард беше унгарски евреин, учил в Берлинския университет до съдбовната 1933 година. Изследователският екип в Чикаго се водеше от Енрико Ферми, италиански физик. Ферми, чиято съпруга беше еврейка, бе напуснал Италия, когато Мусолини обнародва своя Манифест за расата.

Грег се питаше дали фашистите си дават сметка колко много блестящи учени са избягали при враговете им заради техния расизъм.

Той разбираше отлично физиката. Теорията на Ферми и Силард беше, че когато един неутрон се сблъска с ураниевия атом, ударът ще породи два неутрона. Тези два неутрона после ще се сблъскат с други ураниеви атоми и ще породят четири неутрона, после осем и така нататък. Силард беше нарекъл този процес верижна реакция — гениално. Така един тон уран би могъл да произведе енергия, равна на енергията от три милиона тона въглища. На теория.

На практика, това така и не бе направено.

Ферми и екипът му строяха реактор на Стагфийлд, неизползван футболен стадион, собственост на Чикагския университет. За да предотвратят спонтанната експлозия на материала, те то обвиваха в графит, който поглъщаше неутроните и прекъсваше верижната реакция. Целта беше много плавно да повишават радиоактивността до момент, в който повече се произвежда, отколкото се поглъща — доказателство, че верижната реакция съществува — после бързо да прекъснат, преди да са взривили реактора, стадиона, университетския кампус и може би по-голямата част от Чикаго.

Засега нямаха успех.

Грег написа благоприятно резюме, помоли Маргарет Каудри веднага да го напечата и го отнесе на генерал Гроувс.

Генералът прочете първия параграф и попита:

— Ще проработи ли?

— Хммм, господине…

— Вие сте проклетият учен тук. Ще проработи ли?

— Да, господине, ще проработи.

— Добре тогава — отговори Гроувс и хвърли резюмето в коша. Грег се върна зад бюрото си и поседя така, вторачен в Периодичната таблица, окачена на отсрещната стена.

Беше уверен, че ядреният реактор ще свърши работа. Повече се тревожеше как да накара баща си да не застрашава Джаки.

По-рано беше преценил, че трябва да се справи с проблема така, както би го направил Лев. Сега започна да обмисля детайлите. Трябваше да заеме драматична поза.

Планът му започна да добива по-ясна форма.

Ала стигаше ли му смелост да се сблъска с баща си?

В пет Грег излезе от работа.

По пътя към дома спря в магазин за бръснарски принадлежности и купи един прав бръснач, от сгъваемите.

— С брада като Вашата ще видите, че е по-добър от самобръсначките — увери го продавачът. Грег обаче не смяташе да го ползва по предназначение. Живееше в постоянно запазения за баща му апартамент в „Риц-Карлтън“. Когато се прибра, Лев и Гладис пиеха коктейли. Припомни си първата среща с Гладис преди седем години — в същата стая, където тя седеше на същия тапициран в жълта коприна диван. Днес беше още попрочута. Лев беше уредил участието й в цяла серия безсрамно войнолюбиви филми, в които тя побеждаваше високомерните нацисти, надхитряше садистичните японци и грижите й възстановяваха здравето на американски пилоти с мъжествени брадички. Грег забеляза, че далеч не беше толкова красива, колкото на двадесет години. Кожата на лицето й вече не беше така съвършено гладка; косата й не изглеждаше толкова лъскава; при това носеше корсет, вещ, която по-рано несъмнено би отхвърлила с презрение. Но тъмносините й очи все още бяха неустоимо примамливи. Грег прие едно мартини и седна. Наистина ли щеше да въстане срещу баща си? Не беше го сторил през седемте години, изминали след първата среща с Гладис. Може би вече бе време.