20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Все пак двамата погледнаха с любопитство в каната: им беше пълна с барут.
След като се убеди, че фелуката е натоварена с барут, а не с вино, Гримо се спусна към люка и с един скок се намери при стаята, в която спяха четиримата приятели Той бутна леко вратата, която при отварянето си събуди веднага д’Артанян, легнал зад нея.
Щом видя разстроеното лице на Гримо, той разбра веднага, че се е случило нещо необикновено, и поиска да извика; но Гримо, по-бързо от мисълта, сложи пръст на устните и със силно духване, каквото не можеше да се очаква от такъв слаб човек, угаси малката нощна лампа, която гореше на три крачки от него.
Д’Артанян се надигна на лакът, Гримо сложи коляно на земята и така, с протегната шия, силно възбуден, му разказа на ухото нещо, което наистина беше твърде драматично, за да може да се предаде само с мимика.
През време на тоя разказ Атос, Портос и Арамис спяха като хора, които не са мигвали от осем дни; на долната палуба Мускетон се стягаше за всеки случай, а Блезоа, обзет от ужас, с настръхнала коса, се опитваше да прави същото.
Ето какво се беше случило.
Щом изчезна през отвора и се намери в първото отделение, Гримо се залови да търси и се натъкна на една бъчва. Той почука по нея: тя беше празна. Премина към друга, тя бе също празна; но третата, върху която повтори опита си, издаде такъв тъп звук, че не можеше да има никакво съмнение: с положителност беше пълна.
Гримо се спря пред тая бъчва, потърси де да я пробие и през време на търсенето напипа кран.
— Добре! — каза той. — Това ми спестява работата.
Подложи каната от бирата, завъртя крана и усети, че съдържанието минава съвсем бавно от единия съд в Другия.
След като затвори крана, Гримо се готвеше да приближи каната до устните си (беше толкова добросъвестен, че не можеше да занесе вино на другарите си, без да го опита), когато чу тревожния сигнал на Мускетон; помисли си, че е някой нощен обход, вмъкна се между две бъчви и се скри.
Наистина миг след това вратата се отвори и затвори, след като пропусна двамата мъже с мантии, които видяхме, когато минаваха край Мускетон и Блезоа и им заповядаха да угасят светлините.
Единият от тях носеше фенер със стъкла, грижливо затворен и толкова висок, че пламъкът не можеше да достигне горния му край. Освен това самите стъкла бяха облепени с бяла хартия, която смекчаваше или по-скоро поглъщаше светлината и топлината.
Тоя човек беше Грослоу.
Другият държеше в ръка нещо дълго, гъвкаво и навито като белезникаво въже. Лицето му се скриваше под шапка с широки краища. Гримо помисли, че тия хора бяха привлечени в избата от същото чувство като неговото и че като него идваха за виното порто, и се сгуши още повече зад бъчвата. Впрочем той се утешаваше с мисълта, че ако го открият, престъплението му не беше много голямо.
Като стигнаха до бъчвата, зад която се криеше Гримо, двамата мъже се спряха.
— У вас ли е фитилът? — попита на английски тоя, който носеше големия фенер.
— Ето го — отговори другият.
При гласа на втория Гримо потрепера и се смръзна до мозъка на костите си. Той се надигна бавно, погледна над бъчвата и под широката шапка разпозна бледото лице на Мордаунт.
— Колко време ще гори тоя фитил? — попита той.
— Ами… около пет минути — отвърна първият.
И тоя глас се стори познат на Гримо. Очите му преминаха от единия на другия и след Мордаунт той позна Грослоу.
— В такъв случай — каза Мордаунт — предупредете хората си да бъдат готови, без да им казвате за какво. Лодката върви ли след фелуката?
— Като куче след господаря си, вързана със здраво конопено въже.
т Тогава когато часовникът удари петнадесет минути след полунощ, съберете хората си, слезте безшумно в лодката…
— След като се запали фитилът, нали? Това ще направя аз. Искам да бъда уверен в успеха на отмъщението ми. Греблата в лодката ли са?
— Всичко е приготвено.
— Добре.
— Значи разбрахме се.
Мордаунт коленичи и закрепи единия край на фитила кЪм крана, за да остане само да се запали другият му край.
След като свърши тая работа, извади часовника си.
— Чухте ли? Петнадесет минути след полунощ — каза той и стана, — тоест…
Погледна часовника си.
— След двадесет минути.
— Отлично, господине — отговори Грослоу. — Само че за последен път трябва да ви забележа, че тая работа е много опасна и че по-добре е да възложим на един от хората ни да запали фитила.
— Драги ми Грослоу — каза Мордаунт, — вие знаете френската пословица: „Вълкът има дебел врат, защото сам си върши работата“. Ще я приложа на практика.