За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Тя го поглежда, замръзнали, и оглежда въпроса му. Сетне, било понеже улавя истинския му смисъл, било понеже е уморена (ах, така уморена…), дръпва пръсти и присяда до него, и започва да пее.
Една нощ прашинка е сред Вселенския мрак; и още по-малко сред нейното Време-Присъствие. Ала Чувствата рядко изискват разкази дълги… извивка в гласа стига, потрепващи рамене, два-три замаха на четката. (И Слушател, Съзрител, Съпреживител… има нещо неземно у него.)
Тя пее за отпътувания, за разбити сърца, разбита любов, разбити обети; за неумолимост, самотност, обреченост, загуба; за „Смърт, ще умреш“ (как не, ах, как не!…); за прокълнати вечности и… и… Но какво те засяга? Как би разбрал? — Засяга те! Разбрал си! Прости ми, прости на инерцията, която донасят възрастта и безвремието…
Когато свършва, с милувката на зората (наистина, някои Чувства отнемат по-дълго), очите му са познали Сълзи. Сиви очи, заченали дъгоцветни потоци… има нещо неземно у него.
– Как… продължаваш? – гласът му пресеква и тя не успява да се възпира повече, и пръстите ù се срещат с неговите – наистина, след толкова епохи! – и пръстите ù прегръщат сърцето му, и не му позволяват да секне. Очите ù се пресягат към неговите – сиви очи, най-топлото сиво на Съзиданието – и казват:
(Дълга реч за очи, м?)
– Каква ще е дъщеря ми… от теб? – пита, грабнал в ума си бездната между живот и завършек. Не лумват сиви огньове от любопитство, не се разблъсква сърце, не протяга ръце към уханните водопади, залели гръдта му. Не я погалва по бузата.
Но гласът му издава неказаното и тя го усеща.
Той ме обича – тя иска да плаче, да го целуне, да отпие живот… А само сдъвква устни, най-сетне.
Жив, чул нечутия вопъл, вдига пръсти за отклик. Разделя зъби от устни, докосва влажните мигли, поема аромата на вечност, топъл пясък, тъга, вдъхва омаята, която се стеле по всеки неин косъм… И, в оня миг между два дъха, разбира – одобряват го всички Вселенски закони, то е част от изконния, най-дълбок ред – той, човекът, да изцели нея. И проронва:
– Дъщеря ни ще е Танцуващ пламък. Ще е смехът на морето под гъделичкащи летни лъчи. Ще е вятърът, галещ тревите в буйния бяг на боси петички. Ще е общото наше сърце, което да гушваш, щом вечността натежи до премала на твоите крехки момичешки плещи. Ще превръща всяка снежинка от твоята вечност в искра бъдеще, от пребъдна любов. Ще е слънчево зайче, лудуващо в пустата катедрала на твоята безконечност.
Ще е просто дете.
И ще напомня за мен. Ще те кара да плачеш, със своите женски, солени сълзи, когато се връщаш към този миг-среща. Ще те потапя във твоята собствена, истинска песен, която ми подари тази нощ…
Искаш ли, Смърт? Искаш ли да опиташ от сладката тлен на живота?
Сълзи! След толкова епохи! Горещи!
Оставя ги да се стичат, да парят; да ги вкуси, да помни; да ù горчат (толкова спомени…).
… А очите му греят, разтапят…
– Танцуващ пламък – прошепва, и ледът се разпуква. –
Ще танцува… Ще свети…
Ала…
И сега вече е друга – Другата, хладната, безпощадната.
(А възтоплите сиви очи пак блестят… но това е смях, не сълзи!)
(Тя склопява клепачи – той удържа за гушване порив.)
Този път Жив се пресяга, леко я стисва за крехкото рамо (…нежна плът, и челичени жили отдолу).
Крепкото рамо, минава му мисъл.
Смърт повдига клепачи.