Каменният кръг [bg]

Разбрах защо Инес е различен следващата седмица. Вероятно окуражен от пургативите, които му дадох, той дойде доброволно в каютата ми след седмица.

— Питах се, гуспожо — рече любезно, — дали може да ми дадете лекарство за нещо, дето го няма.

— Какво? — Погледнах го объркана при това описание, а той вдигна празния ръкав на ризата си за илюстрация.

— Ръката ми. Няма я, виждам го с очите си. Но пак ме боли ужасно понякога. — Изчерви се леко. — От няколко години се питам дали не съм откачил — сподели ми тихо. — Но говорих малко с господин Мърфи и той ми каза, че и с неговия крак било същото, а Фъргъс казва, че понякога се буди с усещането, че липсващата му ръка се плъзга в нечий джоб. — Усмихна се и един зъб просветна под увисналия мустак. — Затова си рекох, че може пък да е нормално да усещаш крайник, дето го няма, и сигурно може да се направи нещо.

— Разбирам. — Потърках замислено брадичката си. — Да, често се случва; нарича се фантомен крайник, когато все още усещаш част от тялото, която липсва. А дали може да се направи нещо… — смръщих се, опитвах се да си спомня някаква терапия за подобно състояние. За да спечеля време, попитах: — Как загуби ръката си?

— А, отравяне на кръвта — каза небрежно. — Надупчих я малко с един гвоздей и забра.

Взирах се в ръкава му, който беше празен чак до рамото.

— Да, явно — казах тихо.

— О, да. Ама беше голям късмет, заради туй не ме изпратиха в колониите с останалите.

— С кои останали?

Той ме погледна изненадан.

— Ами с другите затворници от Ардсмюир. Мак Дуб не ви ли каза? Когато крепостта вече спря да бъде затвор, изпратиха всички шотландски затворници да слугуват в колониите — всички освен Мак Дуб, защото той беше велик човек и не искаха да го изпускат от поглед, а мен, щото бях без ръка и не ставам за тежка работа. Отведоха Мак Дуб другаде, а мен ме пуснаха. Така че си беше направо късмет, само дето болката понякога се завръща нощем. — Изкриви лице и сякаш посегна да потърка несъществуващата си ръка, но се спря и сви рамене, илюстрирайки проблема.

— Разбирам. Значи си бил с Джейми в затвора. Не знаех. — Вече ровех из медицинското си сандъче и се чудех дали да дам болкоуспокояващо като чай от върбова кора или пчелинок с копър.

— О, да. — Инес вече не беше така срамежлив, започваше да говори свободно. — Щях да съм умрял от глад досега, ако Мак Дуб не ме беше намерил, когато освободиха и него.

— Тръгнал е да те търси? — С крайчеца на очите си зърнах някакъв син проблясък и кимнах на господин Уилъби, който минаваше покрай каютата.

— Да. Когато го пуснаха, дойде да ме потърси, за да види дали ще може да открие някой от изпратените в Америка — дали някой се е върнал. — Сви рамене и липсващата ръка странно преувеличи жеста. — Но в Шотландия бях само аз.

— Разбирам. Господин Уилъби, да имате някаква представа какво може да се направи за това? — Помахах му да влезе, обясних му проблема и с радост чух, че наистина има представа. Накарахме Инес пак да си свали ризата и аз гледах и си записвах внимателно, докато господин Уилъби притискаше силно с пръсти определени точки по врата и торса му и ми обясняваше какво точно прави.