Каменният кръг [bg]

Това ми отне почти седмица, докато проверя всички шкафове и чекмеджета в къщата в Бостън, за да открия деловите документи, чековите книжки и документите за ипотеката, както и всичко за семейството. Имаше много неща, свързани със семейството на Франк; огромни албуми и десетки генеалогични таблици, фотографии, кутии с писма. От моята страна наследството бе по-оскъдно.

Свалих кутията от рафта в дрешника ми. Беше малка. Чичо Ламбърт бе прибран човек, като всички учени, но нямаше какво толкова да опазва. Най-важните документи на едно малко семейство — актове за раждане, моя и на родителите ми, брачни свидетелства, регистрацията на колата, с която бяха загинали — какъв ли ироничен каприз бе накарал чичо Ламб да я запази? Най-вероятно просто никога не бе отварял кутията, само я беше пазил, със сляпата вяра на учения, че информацията не бива да се унищожава, защото кой знае на кого ще потрябва някой ден.

Бях виждала съдържанието ѝ, разбира се. Имаше един период, когато бях тийнейджърка, в който я отварях всяка нощ, за да гледам малкото снимки в нея. Спомнях си дълбокия копнеж по майката, която не познавах, и напразното усилие да си я представя, да я съживя някак от малките неясни образи в кутията.

Най-хубавите от тях бяха портретни фотографии — извърнала лице към камерата, с топли очи и нежна уста, усмихва се под периферията на филцовата шапка. Фотографията беше туширана; бузите и устните бяха неестествено розови, а очите меко кафяви. Чичо Ламб казваше, че не било така — очите ѝ били златни, като моите.

Мислех си, че и Бриана може да изпита такава дълбока нужда, но не бях сигурна. Направих си студиен портрет седмица преди това; сложих го внимателно в кутията и я затворих, после я поставих в средата на бюрото си, за да я намери. Накрая седнах да пиша.