Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Авиенда го изгледа накриво и понечи да измъкне ботуша му от стремето.
— Вдигни ме — разпореди се тя кратко.
Защо, в името на Светлината, й се бе дощяло да язди точно сега? Е, нямаше да я остави да се катери и най-вероятно да го смъкне от седлото — виждал беше как айилците се качват на коне.
Той плесна поредната муха, наведе се и я хвана за ръката.
— Дръж се. — И я издърпа с пъшкане зад себе си. Беше висока почти колкото него и доста тежка. — Просто ме хвани през кръста. — Тя пак го изгледа накриво и се изви непохватно, докато не седна на една страна, с крака оголени над коленете, без това изобщо да я притеснява. Хубави крака, но той не смяташе да се увлича повече с друга айилка, дори и да не беше хлътнала до ушите по Ранд.
След малко тя заговори.
— Онова момче, Олвер. Шайдо ли са убили баща му?
Мат кимна, без да се обръща. Дали изобщо щеше да забележи проклетите Стражници, преди да е станало твърде късно? Ванин яздеше отпред отпуснат като чувал с говежда лой, както винаги, но острият му поглед шареше наоколо.
— А майка му е умряла от глад? — попита Авиенда.
— Да. Или от болест. — Стражниците носеха онези техни плащове, които се сливаха с всичко. Можеше да минеш край някой от тях, без изобщо да го забележиш. — Олвер не беше много ясен, а и аз не съм го разпитвал. Той сам я заровил. Защо? Да не смяташ, че му дължиш нещо, защото айилците са му отнели семейството?
— Да му дължа? — Гласът й прозвуча изненадано. — Не съм убила нито баща му, нито майка му, а и да бях, те са били дървоубийци. Как бих могла да имам тох? — И продължи все едно по същата тема. — Ти не се грижиш за него както трябва, Мат Каутон. Мъжете бездруго нищо не разбират от гледане на деца, но той е твърде малък, за да прекарва цялото си време сред възрастни мъже.
Сега вече Мат я изгледа и примигна. Беше си свалила забрадката и енергично решеше тъмночервеникавата си коса с гребен от излъскан зелен мрамор. Без да пада при това. На всичкото отгоре си беше надянала красиво изработен сребърен гердан и една широка гривна от слонова кост.
Той поклати глава и продължи да оглежда леса. Айилки или не, всички си приличаха в някои неща. „Дори да иде свършекът на света, една жена ще иска време да си среше косата. Светът да свършва, една жена ще намери време да каже на един мъж, че нещо е сбъркал.“ Това щеше да е напълно достатъчно да го накара да се изкиска, ако не се притесняваше дали точно в този момент не го следят Стражници.
Слънцето вече прехвърляше зенита, когато лесът изведнъж свърши. По-малко от стотина крачки голо сечище отделяха гората от селото и теренът имаше запуснат вид, сякаш отдавна не беше разчистван. Самият Салидар се оказа доста голямо селище, със сиви каменни къщи, покрити със сламени покриви, улиците бяха оживени и изпълнени с народ.
Никой не се опита да го спре, но хората му правеха път и всяко око се извръщаше към него и странната му малка свита. Добре, ясно беше, че знаеха. Всички знаеха. Той се отказа да брои лицата на Айез Седай, след като стигна до петдесет — това число го стигна много бързо, без да напряга много ума си. Сред тълпата не се мяркаха войници, освен ако не се брояха Стражниците, някои наметнати с менящите цветовете си плащове, други — опипващи дръжките на мечовете си, докато го следяха как отминава. Липсата на войници в селото просто означаваше, че всички са си в лагерите, за които беше споменал Ванин. А това, че всички войници са си в лагерите, на свой ред означаваше, че са готови да направят нещо. Мат се надяваше, че Талманес все пак има малко разум, но понякога изгаряше от нетърпение да влезе в битка също като Нейлсийн. Трябваше да възложи командата на Дерид — Дерид бе преживял твърде много битки, за да се поддава на подобно нетърпение — но благородниците нямаше да го приемат. Също така в Салидар, изглежда, нямаше мухи. „Сигурно и мухите знаят нещо, което аз не знам.“
Някаква жена привлече погледа му — с приятна външност и много странно облекло: широки жълти панталони и късо бяло палто, с прибрана на изкусно сплетена плитка златиста коса. На всичко отгоре носеше лък. Тя забеляза, че я гледа, и се шмугни в някаква тясна странична уличка. Нещо свързано с нея погъделичка паметта му, но не можа да се сети какво. Тъкмо в това се състоеше белята с древните му спомени — непрекъснато му се мяркаха хора, които му се струваха познати и които се оказваха умрели преди хиляда години, когато най-сетне се сетеше кои са. Може пък наистина да беше виждал някоя, която прилича на нея. „Още някоя Ловкиня на Рога сигурно“ — помисли си той кисело и я разкара от главата си.