Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Този господин очевидно не беше склонен да прекъсне вечерята си, за да обърне внимание на непознато английско семейство, и по всичко личеше, че обяснява на прислужника какво да каже.

Прислужникът се върна, поговори със синьор Тозети и когато свърши, адвокатът ниско се поклони на леля Грейстийл и обясни, че името на дамата, която търсят, е Делгадо и че тя живее на най-горния етаж на къщата. Синьор Тозети малко се подразни, че никой от слугите на господина не желае да им покаже пътя и да съобщи за пристигането им, но както се изрази, те са група смели авантюристи и със сигурност ще намерят сами стълбището за най-горния етаж.

Доктор Грейстийл и синьор Тозети взеха по една свещ. Стълбището се виеше нагоре в мрака. Те минаха покрай много врати, които макар че бяха големи, имаха причудлив и недодялан вид — защото за да поберат всички хора, къщите в Гетото бяха построени толкова високи и с толкова много етажи, колкото собствениците се бяха осмелили да направят, и за компенсация таваните бяха ниски. Зад някои врати се чуваха разговори, а зад една мъж пееше тъжна песен на неизвестен език. После се заредиха отворени врати към стаи, потънали в мрак: от всяка лъхаше хладен застоял въздух. Последната врата обаче беше затворена. Те почукаха, но никой не се обади. Извикаха, че идват при мисис Делгадо. Отговор не последва. И тъй като леля Грейстийл каза, че е глупаво да дойдат чак дотук и да се върнат, те бутнаха вратата и влязоха.

В стаята, която беше не по-голяма от таванче, цареше мизерия, каквато само старостта и крайната бедност могат да предизвикат. Всичко в нея беше счупено, напукано или окъсано. Всички цветове бяха избелели и потъмнели или каквото там е нужно, за да стане един цвят сив. През малко прозорче, отворено, за да влиза вечерният въздух, се виждаше луната и изглеждаше някак странно, че луната с чистото си бяло лице и пръсти е проявила снизхождение да надникне в тази мръсна тясна стаичка.

Но не това смути доктор Грейстийл до такава степен, че го накара да разхлаби шалчето си, да се зачерви, да пребледнее и да задиша тежко. Ако имаше нещо, което доктор Грейстийл не понасяше, това бяха котките — а стаята беше пълна с котки.

Сред котките на прашен дървен стол седеше много слаба жена. За късмет семейство Грейстийл бяха, както бе казал синьор Тозети, смели авантюристи, защото ако имаха по-слаби нерви, видът на мисис Делгадо щеше да ги ужаси. Макар да седеше изпъната като бастун — човек би помислил, че е поседнала за малко в очакване на нещо, — тя беше така белязана и обезобразена от възрастта, че почти бе загубила приликата си с останалите човешки същества и беше заприличала на други живи създания. Ръцете й, гъсто осеяни с кафяви петна, лежаха в скута й като две риби. Кожата й — бяла, почти прозрачна старческа кожа — беше тънка и сбръчкана като паяжина с вени като сини възелчета.