Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Никога не съм твърдяла, че имам туберкулоза. Други хора бяха на това мнение, и аз не желаех да им противореча. Има много по-важни теми за спор, не мислите ли?
— Хенри беше съвсем категоричен, че сте на смъртно легло — обявява невъзмутимо госпожа Ракъм.
Госпожа Фокс примигва невярващо. За миг изглежда, че ще избухне, но в крайна сметка обляга глава назад, а големите й сиви очи овлажняват.
— Хенри ме виждаше по времето, когато се чувствах най-зле, признавам — казва тя с въздишка. — Може би за него щеше да е по-добре, ако бях изчезнала за известно време от очите му, за да се върна, когато всичко премине. — Вперила поглед отвъд границите на трагедията, към обгърнатата в мъгли долина на близкото минало, където все още може да съзре Хенри, Емелин не забелязва, че Агнес кима с детинско усърдие, развълнувана от това, което тя тълкува като признание за намесата на свръхестествени сили. — Но аз все пак му казах, че ще оздравея. Спомням си как му разказвах за календара на отредените ми дни, който сам Бог е заложил в мен. Казах му, че не знам точния брой на страниците на този календар, но съм убедена, че той е по-голям, отколкото си мислят хората.
Междувременно Агнес вече се гърчи на мястото си от възбуда. О, колко прекрасно е да имаш в себе си такъв вълшебен календар, и да знаеш (напук на твърденията на онзи отвратителен вестник, които тя просто не може да изтрие от мислите си), че разполагаш с повече от 21 917 дни на тази земя! Дали да се осмели да попита каква е тайната — още тук и сега, в тази студена ноемврийска утрин? Не, ясно е, че трябва да действа по-предпазливо — около госпожа Фокс витае онази тайнственост, която е позната на Агнес от портретите на мистиците и на хората, побеждавали смъртта през вековете. Да, дори в една от книгите, които тя крие в кошничката си за бродерия, „Илюстровани доказателства на спиритизма“, има гравюра, правена по снимка на един от вождовете на червенокожите индианци. Въпросният джентълмен има „огърлица“ от отровни змии — а в лице прилича смущаващо много на госпожа Фокс!
— Кажете ми — подхваща Агнес, — какво донесохте в този пакет?
Госпожа Фокс се изтръгва с усилие от унеса и повдига тежкия пакет, който е подпряла на крака на стола си.
— Книги — отвръща тя, взема едно недокоснато на вид томче, подава го на Агнес и продължава да й подава книгите една по една: „Придържане към християнските норми в ежедневния разговор“, „Лудостта на привържениците на традиционното погребение“, „Карлайл и християнското учение — приятели или врагове?“.
— Божичко! — възкликва Агнес в опит да имитира благодарност, защото в тези книги явно не става дума за нещата, които тя би искала да узнае. — Такава щедрост от ваша страна…
— Ако погледнете титулните страници — пояснява госпожа Фокс, — ще се убедите, че не може да става и дума за щедрост. Всички тези книги са принадлежали на вашия съпруг — или поне са надписани като подарък за него от Хенри. Не разбирам как са се върнали обратно сред вещите на Хенри, но си казах, че е редно да ви ги върна.
Възцарява се неловко мълчание, а Агнес стига до извода, че този път няма да научи нищо повече.
— Е — казва тя весело, — дали да не слезем в кухнята, за да видим кой ви чака там?
Повече от два часа, след като Шугър вече е решила, че Уилям се е отказал от плана им, един час след като тя е престанала да лее обилни сълзи на ужас и самосъжаление, убедена, че няма да го види никога вече, екипажът на семейство Ракъм пристига сред дрънчене на звънци, спира пред къщата, и Уилям почуква на вратата й.
— Задържаха ме неотложни ангажименти — отбелязва той лаконично.
Не казва нито дума повече, а се заема да надзирава кочияша, докато той реди багажа на покрива на екипажа. Шугър, на която никой не й е казал дали да чака или да излиза, се навърта в антрето. Тя стои права, вдървена като закачалката, докато Чийзмън ту влиза, ту излиза с тежки стъпки, иронично ухилен. Докато нахлузва тесните си черни ръкавици, тя го наблюдава с ъгълчето на окото как нарамва тежките й куфари, и има чувството, че той души наоколо, за да долови някакви съмнителни миризми. Ако това наистина е така, той души напразно, защото атмосферата на стаите се отличава със странна стерилност.
Когато товаренето приключва, Уилям й нарежда с жест да го последва и двамата излизат на улицата.
— Внимавайте къде стъпвате, госпожице — съветва я весело Чийзмън само след миг, когато тя се покатерва в екипажа, и усеща как ръката му подпира едва доловимо задника й. Тя се обръща, за да го изгледа възмутено, но той е изчезнал.