Аленото цвете и бялото

— Чудеса не стават често — напомня тя меко, но категорично на събеседницата си, — и Бог ги пази само за случаите, когато нищо друго не помага. Предпочитам да вярвам, че съм се възстановила благодарение на грижите на лекарите.

Но Агнес не се отказва толкова лесно. Пред нея седи жена, която бе видяла неотдавна да крета с последни сили в църковния двор като подобие на Смъртта в човешки образ, сподиряна от шепот на прикрит ужас и съжаление. А сега госпожа Фокс изглежда удивително добре — особено в лицето. Черепът, който бе така страховито очертан под кожата, сега отново е скрит в плътта, очите й не са хлътнали в орбитите си. Може да се каже дори, че е почти хубава! И нека не забравяме — тя върви без бастун, с тази тайнствена, но ясно забележима увереност на човек, който знае, че разполага със своя дъх и с физическите си сили, които ще му стигнат през целия ден.

— Били сте в Манастира на здравето, нали? — пита шепнешком Агнес.

— Не, в болницата „Сейнт Бартолъмю“ — отвръща госпожа Фокс. — Нали си спомняте, вие ми писахте, докато лежах там?

Но Емелин не е много уверена, че госпожа Ракъм помни това — честно казано, домакинята й днес като че ли е доста разсеяна. Да вземем например натрупаните във фоайето куфари, кутии за шапки и чадър — явен признак, че някой член на домакинството се кани да напусне дома. Когато Емелин се поинтересува тактично дали има нещо такова, госпожа Ракъм като че ли изобщо не чу въпроса й.

— Да не би да съм дошла в неподходящо време? — настоява Емелин. — Тези куфари във фоайето…

— Съвсем не — отвръща Агнес. — Могат да минат още часове.

— Часове до какво?

Но госпожа Ракъм реагира на директното запитване по същия начин, по който отвърна и на по-деликатните намеци.

— Докато се наложи да прекъснем разговора си заради нещо, което няма пряка връзка с нас — успокоява тя гостенката си.

Роуз й предлага сребърния поднос и госпожа Ракъм взема парче кейк от лявата му страна, където съгласно предварителната уговорка се подреждат най-тънките парчета. Парчето, което тя държи в ръка, е плод на многократни опити за рязане с нагорещен нож в кухнята, и е толкова тънко, че светлината на лампата се процежда през късчетата сушени подове.

— Хайде, госпожо Фокс — настоява тя с превзето гласче и отхапва едва забележимо късче от влажния полупрозрачен резен. — Да не искате да ме убедите, че бяхте изтръгнати от ноктите на… знаете на какво… само благодарение на добри лекарски грижи?

Емелин е започнала да се пита да не би през дългите месеци на болестта й правилата на разговора в добро общество да се претърпели радикални промени — що за странен диалог е това?! Тъй или иначе, след като я питат, ще отговори.