Аленото цвете и бялото

— На леглото — сочи тя, съзнавайки, че тъкмо този отговор най-вероятно ще поощри циничните фантазии на кочияша… но наистина, къде другаде да остави куфара, за да го отвори и да извади дрехите?

— Най-подходящото място, няма спор, госпожице.

Шугър го оглежда, докато той минава край нея и поставя с преувеличено старание куфара върху леглото. Чийзмън е висок, а в дългия до коляно сюртук с месингови копчета изглежда още по-висок; тялото му е жилаво, пръстите — дълги. Лицето му е длъгнесто, с белези от едра шарка, с издадена брадичка и рошави вежди. Тъмната му къдрава коса е пригладена с помощта на гребен и помада, а зъбите му са бели и подредени — нещо съвсем необичайно за човек с неговия произход. Въпреки тежкия сюртук мъжката му арогантност се излъчва от него като невидим остен, с който дразни жените. Още докато той се обръща към нея с лукаво повдигната вежда и пита „Нуждаете ли се от още нещо, госпожице?“, тя вече е решила как ще се справи с него.

— Това е всичко засега.

Тонът й е сух и превзет; но лицето и стойката й лукаво намекват, че не е изключено тя да го хареса, макар и против волята си. Това е сложна поза, научена навремето от една уличница на име Лизи; а по-късно усъвършенствана с помощта на огледалата — съчетание от плахост, презрение и потисната възбуда, което мъж като него са убедени, че могат да предизвикат.

Чийзмън напуска стаята, доволно захилен, което я убеждава в правотата на избора й. Тя не може да се надява, че той ще забрави това, което вече му е известно — за него тя винаги ще си остане държанката на Уилям. Той никога няма да започне да я възприема като гувернантката на Софи, затова най-добре е да се поддържа илюзията, че някой ден той може да я прибави към дългия списък на завоеванията си. Единственото, което трябва да прави Шугър, е да поддържа деликатното равновесие между отблъскване и привличане — така ще го очарова достатъчно, за да не желае да й навреди, но пък никога да не предприеме нещо, с което да рискува работното си място.

„Чудесно“, казва си тя, потискайки лекия пристъп на паника, „с Чийзмън вече сме наясно“ — като че ли всеки обитател на този дом не е нищо друго, освен проблем, който трябва да се реши по някакъв начин.

Тя отива при леглото, подпира длани на куфара и се заглежда през прозореца. Няма кой знае какво за гледане — пуста, подгизнала от дъжда част от градината на Ракъмови. От друга страна, тя вече не се занимава със следене, нали? Не! Усилията й бяха възнаградени, старанията й да поддържа и развива връзката си с Уилям — също, и ето я вече тук, настанена като част от домакинството, с благословията на Уилям и на Агнес! Наистина няма основание да й се свива така стомахът…

— Госпожице Шугър?

Тя трепва, но се оказва, че това е само… как й беше името? — а, да, Лети, която отново се е изправила на прага.

Такова добродушно лице има Лети — дружелюбно лице. Сигурно няма да има проблеми с нея, тя ще…