Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Толкова се радвам да те видя — прошепва Шугър към спасителя си, докато подрежда изобилието от шумящи черни фусти на седалката срещу него.
В отговор Уилям само докосва с показалец устните си и повдига рошавите си вежди, точейки мястото над главите им, където Чийзмън вече поема юздите.
— По-късно — упреква я той шепнешком.
Голямата двойна врата се открехва едва забележимо, но после се отваря широко, когато прислужницата вижда отвън господаря си и новата гувернантка. Пантите скърцат, защото вратата е съвсем нова, поставена е едва миналата седмица — масивна, пищно украсена с интарзии и голяма, резбована буква „Р“.
— Лети — съобщава величествено Уилям Ракъм. — Това е госпожица Шугър.
Момичето прави реверанс и казва:
— Добър ден, госпожице! — но не получава никакъв отговор.
— Добре дошли в дома на семейство Ракъм — заявява тогава мъжът. — Надявам се, не, дори съм убеден, че ще бъдете щастлива тук.
Шугър прекрачва прага на къщата и незабавно бива заобиколена от атрибутите на богатството. Над главата й виси огромен полилей, слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, се пречупват в него. Вази, пълни с цветя и зеленина, толкова огромни, че приличат на храсти, стоят на полирани маси от двете страни на стълбището. На всяко свободно място по стените висят идилични пейзажи в скъпи рамки. Близо до арката, през която се минава за приемната и за дневната, голям стенен часовник отмерва времето със златно махало — тиктакането му се чува съвсем отчетливо, също както и плахите стъпки на Шугър по лъснатия под. Погледът й проследява спираловидната линия на махагоновите перила до горната площадка на стълбите — тя знае, че там някъде е нейната стая. Колко вълнуващо е, че тя се намира на същия етаж, на който са и стаите на семейство Ракъм!
— Каква красива къща — казва тя, прекалено зашеметена, за да съзнава дали вярва на думите си. Работодателят й я въвежда с гостоприемен жест; наоколо се щурат прислужниците; багажът на предшественичката й е струпан в преддверието; и цялата тази суматоха е причинена от нея и я кара да си припомня романите на Самюъл Ричардсън или на онези, сестрите Бел, които всъщност не се казват Бел29. Как се казваха те наистина? В мозъка й отеква „Бел, Бел, Бел“… но истинското име й убягва.
— Госпожице Шугър?
— Да, да, извинете ме — отвръща тя, откъсвайки се от мислите си. — Просто се възхищавах…
— Позволете ми да ви покажа вашата стая — казва Уилям. — Лети, Чийзмън ще ти помогне да внесеш багажа.
Двамата тръгват нагоре по стълбите на благоприлично разстояние един от друг, ръцете им се плъзгат по полираните перила, стъпките им отекват приглушено по покритите с килим стъпала. Шугър си припомня многобройните случаи, когато двамата с Уилям са се изкачвали по стълбите в дома на госпожа Кастауей, и най-вече първият сред тях, когато Уилям беше все още безделник с ограничени възможности; жалък, плах нещастник, изгарящ от яростно желание да види цялата вселена в краката си. Тя хвърля кос поглед към него, докато се изкачват — възможно ли е този брадат господин да е същият онзи Джордж У. Хънт с детинската физиономия, който преди по-малко от година я помоли за „нещо извратено“.
— Съгласна съм на всичко — отговори тя тогава, — и то с най-голямо удоволствие.
— Ето и вашата стая — казва Уилям, след като са прекосили площадката, и побутва една врата, която вече беше открехната.
Стаята е дори по-малка и по-скромно обзаведена, отколкото бе очаквала. Под единствения прозорец има тясно дървено легло, застлано спретнато с пухена завивка, а отгоре има и вълнени одеяла. Вижда се скрин от жълтеникаво брезово дърво с бели порцеланови дръжки на чекмеджетата, върху който има огледало на стойка. Един стол и едно кресло, на вид доста удобно. Миниатюрна масичка. За повече мебели няма място. По избелелите сини тапети се виждат куки за картини, подобни на смачкани насекоми. До камината стои грозна керамична ваза. Голият дъсчен под е отчасти покрит с килим — съвсем приличен, но далеч от великолепието на персийските килими долу.
— Биатрис живееше съвсем скромно — признава Уилям, затваряйки вратата зад себе си. — Не държа и ти да постъпваш точно така — но все пак вярвам, че ще оцениш границите, в които може да се увеличава видимо имуществото на една гувернантка.
29
Сестрите Бронте публикуват първоначално произведенията си под псевдонимите Елис, Кърър и Актън Бел (съответно за Емили, Шарлот и Ан). — Бел.прев.