Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— От сърце и душа — отвръща той незабавно. Тонът му е по-скоро уморен и раздразнен, отколкото нежен — като че ли пречките пред съвместното им съжителство са нещо като глупавите ограничения, наложени от търговския закон. — Ако можех да променя нещо с магическа пръчка…
Дъхът й хрипти, езикът й е подут от лавандуловите пари, земята под краката й започва бавно да се върти, като отломка от кораб сред океана, който е прекалено огромен и тъмен, за да може да бъде видян.
— Аз… струва ми се, че мога да ти предложа решение, което решава… решава и нашия проблем. Нека аз стана гувернантка на дъщеря ти. Имам всички необходими познания, струва ми се — освен по музика, а теорията мога да науча от книгите, убедена съм в това. Софи може да има далеч по-лош късмет от това да учи четене, писане, аритметика и… добро поведение от мен, нали?
Тя вижда на светлината как лицето на Уилям се разкривява, очите му са зачервени; оголил е зъби, жълти на светлината на огъня — той е удивен; възмутен е. Шугър продължава да настоява отчаяно:
— Аз… мога да живея там, където е живяла бавачката на Софи… Дори стаичката да е съвсем… обикновена, пак ще съм щастлива, стига… да съм близо до теб.
Последната дума прозвучава като слаб хленч; тя стои, залитайки, дъхът й спира от вълнение. Бавно — Божичко, колко бавно! — той се обръща към нея. Господи, как презрително е свил устни!
— Не е възможно ти… — започва той, но го прекъсва груб селски глас.
— Господин Ракъм! Може ли да поговоря с вас?
Уилям се обръща, за да говори с натрапника, но Шугър вече не издържа. Пареща вълна се надига в тялото й, мрак нахлува в главата й и тя се отпуска в безсъзнание на земята. Не чувства удар, а само — колкото й да е странно — как студените стръкчета трева бодат кожата на лицето й.
После, след неизмеримо дълго време, тя чувства как я вдигат и я понасят, но кой я носи и накъде — това не може да разбере.
Част четвърта
Лоното семейно
Двайсет и две
През цялата дълга нощ хиляди литри дъжд, дестилирани безразборно от мръсотията, стичаща се по лондонските канавки и от чистата свежест на далечни езера, се леят върху къщата в Чепстоу. Прозорецът на една от спалните свети в мрака като светлина на корабен нос, а когато пороят се усили, тази самотна светлинка започва да се полюшва, сякаш къщата всеки момент ще се откъсне от основите си и ще заплува. Но на зазоряване резиденцията на Ракъмови си е на мястото, тъмните облаци са изчерпали възможностите си, и бледото небе на новия ден се осмелява да надникне между тях. Засега бурята е затихнала.
Но къщата и градината са все още потънали в блещукащите следи от потопа. По алеята за карети текат ручеи, ситният черен чакъл се стича зрънце по зрънце към портала. От водосточните тръби също текат светли струи вода, процеждат се по стените и мият и без това безукорно измитите стъкла на прозорците. Всяко листо в градината сияе в отблясъците на изгрева, всяка клонка е натежала от влага; една лопата, която вчера е била оставена забита в пръстта, сега се е наклонила и търкулнала на земята.
В подземния кухненски етаж Джейни, с подпухнали от недоспиване очи, забърсва локвите вода, стекла се тази нощ през зацапаните със сажди отдушници, през прозореца на килера и по стълбите. После зарежда медните бойлери с въглища, за да могат подовете да изсъхнат и пръстите й да се размразят, преди да се наложи да върши нещо по-сложно. Дневната светлина още не е достигнала до Джейни, но тя чува как птичките започват да пеят.
Ако Шугър седеше сега в уличката до Пембридж Кресънт, на онова закътано в зеленината място, от което бе помахала преди месеци на госпожа Ракъм, би видяла, че Агнес вече е застанала на прозореца на спалнята си и се вглежда във външния свят през блещукащото стъкло. Защото Агнес проспа почти целия вчерашен ден и остана будна през мрачните часове на нощта в очакване слънцето да последва примера й. Ако може да се вярва на това, което пише в книгите й, на Северния полюс цари вечен ден — никога няма нощ, което несъмнено би било приятно. Но Агнес не може да разбере друго — значи ли това, че на Северния полюс спира и времето? Или, ако времето не спира, може би просто човешката възраст не се променя? Тя се пита кое би било за предпочитане — изобщо да не се променяш, защото нищо около теб не се променя, или да побелееш от старост, оставайки все на двайсет и три години. Извънредно сложно упражнение за мозъка.