Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Тъй като се бои да не си докара някое главоболие още рано сутринта, Агнес престава да обмисля въпроса за Северния полюс и вместо това тръгва да обхожда потъналата в мрак и тишина къща, слиза по стълбите, кръстосва с меки стъпки коридорите, докато най-сетне се озовава сред топлината и светлината на кухнята, където работата вече е в пълен ход. Прислугата не е удивена от появата й, защото напоследък тя идва тук почти всяка сутрин; те знаят, че господарката не е дошла да се оплаква от нещо, затова не прекъсват работата си. Потънала в облак ароматна пара, новата прислужница, Как-й-беше-името, вади нова тава виенски кифли от пещта; готвачката вади с дълга вилица овнешки езици от маринатата, като подбира само тези, чийто размер и форма биха срещнали одобрението на господаря.
Агнес отива в миялната, където Джейни търка дървеното корито, след като вече е измила каменната мивка. Момичето стои на пръсти, цялото й тяло се върти от полаганото усилие; в старанието си да не пъшка и охка прекалено силно, тя не забелязва появата на госпожа Ракъм.
— Къде е котката?
Джейни подскача като убодена, но бързо се съвзема.
— Зад бойлера се е скрил, мадам — казва тя и сочи с подпухналата си, зачервена ръка. Може би се питате защо говори за котката на Хенри в мъжки род? Защото, независимо от съществуващите предположения в обратен смисъл, животното е от мъжки пол. Още първата сутрин, когато го донесоха в кухнята, готвачката го вдигна за опашката, за да провери от какъв пол е — нещо, което горкият Хенри Ракъм очевидно не бе правил никога.
Агнес коленичи на безукорно чистия каменен под пред най-големия бойлер.
— Не го виждам — казва тя, взирайки се в сенките.
Джейни е очаквала този момент — тя измъква отнякъде една чинийка, в която кухненската прислужница е сложила заешки и пилешки сърчица, шийки и бъбреци, и я поставя на пода пред бойлера. Котаракът се появява незабавно, примигвайки сънливо.
— Милото коте — казва Агнес и започва да го гали по гърба — гладък като маншон и топъл като току–що изваден от печката хляб.
— Не яж това — съветва го тя, докато котаракът души тъмното, лепкаво месо. — То е мръсно. Джейни, донеси му сметана.
Момичето се подчинява, а Агнес продължава да гали котарака по гърба, после го търкулва по гръб, задържайки го на сантиметри от мечтаната чиния.
— Новата ти господарка ще дойде днес — казва тя. — Да, така е. Много те бива да разбиваш сърцата на дамите, нали? Но аз ще събера сили да се откажа от теб, няма как. Ще бъда смела и ще живея със спомена за теб, малки чаровнико — и отново го избутва гальовно встрани от чинията с карантия.
— Ах! — възкликва Агнес доволно, когато Джейни се появява отново с една порцеланова купичка в ръка. — Ето я твоята прекрасна, чиста, беличка сметана. Хайде, покажи какво ще направиш с нея.
Шугър прекарва последната си сутрин на Прайъри Клоуз, седнала зад писалището. Потръпвайки, тя се взира през мокрите от дъжда прозорци към малката си градинка. Мисълта, че скоро ще я напусне, превръща градината в неизразимо скъпо притежание, въпреки че тя така и не се погрижи за нея, докато живееше тук — дъждът, който се ля със седмици, е изровил пръстта от лехите; азалиите висят — кафяви и изгнили — на стъблата си; куп гниещи опадали листа се е насъбрал пред прозореца. Но все пак това си е моята градинка, мисли тя, съзнавайки, че става смешна.
Наистина — всяко ъгълче в жилището предизвиква носталгично свиване на сърцето й, болка от предстоящата загуба, независимо от това колко изнервена и недоволна се чувстваше, докато живееше тук. Колко самотни часове прекара, кръстосвайки пустите стаи, а сега й е мъчно да напусне жилището! Това е чиста лудост!
Шугър не може да спре да трепери. Прекалено рано загаси огъня, за да не трябва да бави Уилям, когато пристигне, и стаите вече са изстинали. Отсъствието на обичайните картини и украшения усилва усещането за студ, а бледата есенна светлина се смесва с мъждукането на газените лампи и придава още по-потискащ вид на оголените стени. Ръцете на Шугър са побелели от студ, безкръвните й китки стърчат от ръкавите на мастилено-черната рокля; тя се опитва да стопли пръсти с дъха си, но дъхът й е хладен и влажен. Седи, облечена в черно от глава до пети, траурната й шапчица вече е завързана под брадичката, ръкавиците са готови в скута й. Всичко, което иска да вземе със себе си, по настояване на Уилям вече е подредено в приемната, за да може да бъде изнесено по-лесно. Той вероятно е намерил начин да се освободи от останалите вещи. Тя вече е успяла да изхвърли всички чаршафи, кърпи и дрехи, които са дори леко замърсени, за да ги вземат боклукчиите. (Вероятно всичко е подгизнало от дъжда, но ако прояви известно търпение, някой нещастник сигурно ще може да ги възстанови достатъчно, за да ги ползва).