Джонатан Стрейндж и мистър Норел

МАЛКО ПРЕДИ ДА НАПУСНЕ Англия, доктор Грейстийл бе получил писмо от приятел в Шотландия с молба, ако стигне до Венеция, да посети една стара дама, която живее там. „Това ще бъде благотворително дело — пишеше шотландецът, — тъй като тази дама някога е била богата, но сега е бедна.“ Доктор Грейстийл си спомни, че е чувал за старата дама — тя беше от странен, смесен произход, като че ли наполовина шотландка, наполовина испанка или може би наполовина ирландка, наполовина еврейка.

Доктор Грейстийл имаше намерение да я посети, но от постоянните смени на хотели и файтони, внезапните премествания и непредвидени пътувания с пристигането си във Венеция той установи, че не може да намери писмото и не си спомня добре съдържанието му. Не беше си записал и името на дамата, пазеше само листче хартия с адреса и.

Леля Грейстийл каза, че при такива затруднени обстоятелства би било най-добре да изпратят писмо на дамата, с което да я уведомят за намерението си да я посетят. Макар че, добави тя, вероятно ще изглежда доста странно, че не знаят името й — старата дама несъмнено ще ги помисли за окаяни невежи хора. Доктор Грейстийл се смути и започна да сумти и да нервничи, но не можа да измисли нищо по-добро, затова написаха бележка и я дадоха на хазяйката с молба веднага да я занесе на старата дама.

После се случи първото странно събитие в тази история: хазяйката погледна адреса, намръщи се и по причини, непонятни за доктор Грейстийл, изпрати бележката на зет си на остров Джудека.

След няколко дни същият този зет — изискан венециански адвокат — дойде при доктор Грейстийл. Съобщи му, че е изпратил бележката, както доктор Грейстийл е заръчал, но трябва да се има предвид, че дамата живее в една част на града, наречена Канареджо, в Гетото, където живеят евреите. Писмото е поверено на почтен господин евреин. Отговор няма. Как смята да постъпи доктор Грейстийл? Адвокатът ще се радва да му услужи с каквото може.

Късния следобед мис Грейстийл, леля й, доктор Грейстийл и адвокатът (името му беше синьор Тозети) потеглиха през града с гондола и минаха през онзи квартал, наричан „Сан Марко“, където жени и мъже се приготвяха за вечерните си забавления, покрай пристана на „Санта Мария Дзобениго“, където мис Грейстийл се обърна да погледне към малко светло прозорче, вероятно на стаята на Джонатан Стрейндж; покрай Риалто, където леля Грейстийл започна да цъка с език, да въздиша и да съжалява, че вижда толкова детски крачета без обувки.

При Гето Нуово слязоха от гондолата. Макар че всички къщи във Венеция бяха причудливи и стари, това важеше в още по-голяма степен за Гетото: сякаш причудливостта и старостта бяха сред стоките, които тукашните търговци предлагаха, и хората си бяха построили къщи от тях. Макар че всички улици във Венеция бяха меланхолични, улиците тук притежаваха друг вид меланхолия — сякаш тъгата на евреите и тъгата на неевреите бяха замесени от различно тесто. Къщите тук бяха съвсем прости и вратата, на която синьор Тозети почука, беше черна и скромна като врата на квакерска църква в Лондон.