Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Беше ли и в Гленсофентрим?
— Мама казва, че бил.
Малкият Джон прибра крака и тръгна отново.
— А ти видях ли го?
— Не; аз видях само Венера Анадиомена.
Малкият Джон се замисли; имаше една Венера в книгата му за гърците и троянците. Дали Ана е малкото й име, а Диомена презимето?
Но след като разпита, научи, че това е една дума и значи изникнала от пяната.
— И в Гленсофентрим ли изникваше от пяната?
— Да, всеки ден.
— Как изглежда, татко?
— Като мама.
— О! Тогава трябва да е… — той млъкна изведнъж, изтича до зида, покатери се и веднага се спусна обратно. Не биваше с никого да сподели откритието, че майка му е красива. Но пурата на баща му продължаваше толкова дълго време да дими, че малкият Джон беше принуден най-после да каже:
— Искам да видя какво е донесла мама. Имаш ли нещо против, татко?
Избра този недостоен предлог, само за да не се изложи в разнежване, и се смути, когато баща му го прониза с погледа си, въздъхна тежко и отговори:
— Добре, моето момче, иди да й се полюбуваш.
Малкият Джон тръгна отначало умишлено бавно, после изтича — да навакса загубеното време. Влезе в спалнята на майка си през своята стая — вратата помежду им беше отворена. Майка му беше коленичила пред един куфар; той застана кротко до нея.
Тя се изправи и попита:
— Какво има, Джон?
— Реших да дойда да погледам.
След като се прегърнаха и целунаха още веднъж, той седна с подвити нозе на дивана до прозореца и започна да я наблюдава как опразва куфара. Тази работа му доставяше удоволствие, каквото не бе изпитвал досега, отчасти защото майка му вадеше наистина интересни неща, отчасти защото му беше приятно да я гледа. Тя се движеше съвършено различно от другите жени, особено от Бела; беше безспорно най-прекрасното същество, което бе виждал. След като свърши опразването на куфара, дойде да коленичи пред него.
— Мъчно ли ти беше без нас, Джон?
Малкият Джон кимна и след като потвърди по тоя начин чувствата си, продължи да кима.
— Но при тебе беше „леля“ Джун, нали?
— О, но тя беше довела един човек с кашлица.
Майка му промени лице, почти се разсърди. Джон побърза да добави:
— Беше беден човек, мамо; и ужасно кашляше. Аз… много го обичах.
Майка му го прегърна.
— Ти обичаш всички, нали, Джон?
Малкият Джон се замисли.
— Донякъде — отговори той. — Леля Джун ме заведе една неделя на черква.
— На черква ли? О-о!
— Искаше да види какво впечатление ще ми направи.
— И направи ли ти впечатление?
— Да, стана ми някак особено и тя побърза да ме върне вкъщи. Не се разболях съвсем. Само полежах, пих горещо бренди с вода и четох Бичуудските момчета. Беше чудесно.
Майка му прехапа устни.
— Кога беше това?
— О! Около… много отдавана… Аз исках да ме заведе пак, но тя не щя. Вие с татко никога не ходите на черква, нали?
— Не, не ходим.
— Защо?
Майка му се усмихна.
— И двамата ходехме, мило, когато бяхме малки. Може би сме били още съвсем малки.
— Разбирам — заяви малкият Джон. — Това е опасно нещо.
— Сам ще прецениш, когато пораснеш.
Малкият Джон отвърна разсъдливо:
— Не ми се ще да порасна много. Не искам да ходя на училище. — Изчерви се от внезапния порив да каже нещо повече, да изрази истинските си чувства. — Искам… да си стоя при вас и да ви обичам.
После, с инстинктивен усет да поправи положението, побърза да добави:
— Не искам да си легна тази вечер. Просто ми дотегна всяка нощ да спя.
— Сънувал ли си пак лоши сънища?
— Само веднъж, струва ми се. Мога ли да оставя тази нощ вратата към спалнята отворена, мамо?
— Да, може мъничко.
Малкият Джон въздъхна доволен.
— Какво видяхте в Гленсофенрим?
— Само красота, мили.
— Какво точно е красотата?
— Какво точно ли?… Мъчен въпрос, Джон.
— Мога ли да я видя аз например?
Майка му се изправи и седна до него.
— Ти я виждаш всеки ден. Красиво е небето, красиви са звездите, лунните нощи, птиците, цветята, дърветата… всички са красиви. Погледни през прозореца — колко красота ще видиш, Джон!
— Да, знам, че ще видя пейзаж. Това ли е всичко?
— Всичко ли? Не. Морето е също чудно красиво, с летящата пяна на вълните.
— От нея ли излизаше всеки ден, мамо?
Тя се усмихна.
— Да, нали се къпехме.
Малкият Джон протегна внезапно ръце и ги сключи зад шията си.
— Знам — каза тайнствено той, — истинската красота си само ти, всичко друго е празни приказки.
Тя въздъхна, засмя се и каза: