Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
„Да имах гълъб като Ной!“ — помисли малкият Джон.
След тия стихове, които изникнаха изведнъж в главата му, той дочу музика, тиха… прекрасна музика! Свиреше мама! Припомни си, че в скрина бе прибрал бадемова бисквита, взе я, върна се на прозореца, наведе се. Ту дъвчеше, ту спираше, за да чува по-добре музиката. „Да“ му казваше едно време, че ангелите свирели на арфи на небето; но то сигурно не е и на половина толкова прекрасно, както музиката на мама в лунната нощ, докато той ядеше бадемовата бисквита. Майски бръмбар избръмча, пеперуда докосна бузката му, музиката стихна и малкият Джон отдръпна глава от прозореца. Тя сигурно вече идва! А не биваше да го намери буден. Прибра се в леглото и се зави почти презглава; но през пролуката между завесите един лунен лъч бе огрял пода пред самия креват и малкият Джон го загледа как се движи полекичка към него, като жив. Музиката започна отново, този път съвсем тихо; сънна музика, прекрасна… сънна… музика… сънна… сън…
Времето се плъзгаше, музиката се засилваше, стихваше, спря; лунният лъч пропълзя към лицето му. Малкият Джон се въртеше в съня си, докато накрая легна по гръб, все още стиснал завивките със загорялата си ръчица. Ъгълчетата на очите му потрепваха… Започнал бе да сънува. Сънуваше, че пие мляко от паница… всъщност от луната, а една черна котка го гледаше отсреща със странна усмивка… усмивката на баща му. Чу я да шепне: „Не пий много!“. Млякото беше сигурно за нея и той протегна приятелски ръка да я погали; но тя бе изчезнала; паницата се бе превърнала в легло, където той спеше, а когато се опита да стане, не можа да намери ръба му. Не можеше да го намери… не… не можеше да слезе! Ужасно!
Изплака тихо насън. Креватът започна да се върти; а той беше и отвън, и вътре в него; креватът все по-силно и по-силно се въртеше, после пламна, а баба Ли от Изхвърлените от морето го тласкаше! Ех, колко страшно беше! Все по-бързо и по-бързо!… Докато накрая и той, и креватът, и баба Ли, и котката, и луната се превърнаха в колело, което се въртеше, въртеше, все по-високо и по-високо… ужасно… ужасно… ужасно!
Той изпищя.
Един глас прошепна: „Мили, мили!“ и разкъса колелото; той се събуди, седна на кревата, отвори уплашено очи.
До него беше майка му, със спуснати коси, като Гуинивиър; той я прегърна и зарови лице в тях:
— О, о!
— Нищо, съкровище мое. Нали си буден? Успокой се, няма нищо!
Но малкият Джон продължаваше:
— О, о!
Кадифеният й глас отново зашепна в ухото му:
— Луната те бе огряла, мили!
Малкият Джон изхлипа в нощницата й:
— А ти каза, че е била красива. О!
— Но не и да спим с нея, Джон. Кой я пусна? Ти ли дръпна завесите?
— Исках да видя кое време е… погледнах навън; чух, че… свириш; и… и изядох бисквитката си, мамо.
Но постепенно се успокои и почувства желание да се оправдае за уплахата си.
— Баба Ли започна да скача в мене и да ме гори — прошепна той.
— Какво друго можеш да очакваш, Джон, щом ядеш бисквитка, след като си легнал?
— Само една, мамо; с нея музиката беше още по-прекрасна. И те чаках… мислех, че е станало вече утре.
— А часът е само единадесет, милото ми.
Малкият Джон мълчеше и търкаше носле о шията й.
— Мамо, във твоята стая ли е татко?
— Тази вечер не е.
— Мога ли да дойда?
— Ако искаш, радост моя.
Почти съвсем успокоен, малкият Джон се отдръпна.
— Изглеждаш по-друга, мамо: още по-млада.
— От косата, мили.
Малкият Джон взе в ръце тази гъста, тъмнозлатиста коса, с някоя сребърна нишка тук-там.
— Много я харесвам — каза той. — Така най-много те харесвам.
Улови за ръка майка си и започна да я дърпа към вратата. Затвори след себе си и въздъхна с облекчение.
— Кой край на леглото предпочиташ, мамо?
— Левия.
— Добре.
Без да губи време, без да й остави възможност да се отметне, малкият Джон се мушна в леглото, което му се стори много по-меко от неговото. Въздъхна отново, зарови глава във възглавницата и започна да разглежда битката с колесници, мечове и копия, която се водеше винаги над одеялата, където влакната се надигаха срещу светлината.
— Нали наистина нямаше нищо, мамо? — запита той.
Майка му отвърна откъм огледалото.
— Само луната и твоето будно въображение. Не бива да се вълнуваш толкова, Джон.
Но, все още неовладял напълно нервите си, малкият Джон отвърна със самохвалство: