Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— О, Джон!
Малкият Джон продължи категорично:
— Мислиш ли например, че Бела е красива? Не бих казал.
— Бела е млада; а това е много.
— Но ти изглеждаш по-млада, мамо. Ако се блъсна в Бела, ме заболява. Като помисля за „Да“, не я намирам красива, а madmoiselle е просто грозна.
— Madmoiselle има много приятно лице.
— Да, приятно е. Много обичам лъчите ти, мамо.
— Лъчите ли?
Малкият Джон сложи пръст до външния ъгъл на окото й.
— О, това ли? Но то е признак на старост.
— Появяват се, щом се усмихнеш.
— А едно време ги нямаше.
— Все едно, много те харесвам. Обичаш ли ме, мамо?
— Да… обичам те, мили.
— Много ли?
— Много.
— Повече, отколкото предполагам?
— Много… много повече.
— И аз също; значи, еднакво.
Съзнавайки, че никога не е издавал дотолкова чувствата си, той се върна изведнъж към мъжествената сдържаност на сър Ламорак, Дик Нийдъм, Хък Фин и други герои.
— Да ти покажа ли нещо? — попита той; после се изплъзна от обятията на майка си и се изправи на главата си. Въодушевен от явното й възхищение, скочи на кревата и се преметна няколко пъти презглава, без да си помага с ръцете.
След като разгледа какво са донесли, остана да вечеря с тях на малката кръгла маса, където се хранеха, когато няма гости. Беше много възбуден. Майка му беше в светлосива рокля с кремава дантела от плетени розички около деколтето, по-тъмно от дантелата. Той не сваляше очи от нея, докато накрая странната усмивка на баща му го накара да загледа изведнъж в ананаса. Отиде да си легне много по-късно от всеки друг път. Майка му се качи заедно с него и той започна да се съблича много бавно, за да я задържи по-дълго. Когато най-после остана само по пижама, каза:
— Обещай ми, че няма да си отидеш, докато не си прочета молитвите!
— Обещавам.
Коленичил, заровил лице в леглото, малкият Джон започна да шепне бързо, като отваряше от време на време око да я види как стои неподвижна и усмихната. „Отче наш… — започна той последната си молитва — който си на небето, да се свети майка ти, да дойде царството на майка ти… както на небето, така и на земята, всекидневната ни майка дай и днес и прости ни греховете както на земята, така и на небето, и на нашите длъжници, защото твое е злото, и силата, и славата, во веки веков, амин235“.
— Внимание! — Той скочи и остана цяла минута в обятията й. Продължи да стиска ръката й и след като си легна.
— Няма да затваряш съвсем вратата, нали, мамо? Много ли ще се бавиш?
— Ще сляза да посвиря на татко.
— О! И аз ще слушам.
— Не; ти трябва да спиш.
— Да спя мога всяка нощ.
— И тази нощ е като всички други.
— О, не… тя е съвсем особена.
— В съвсем особени нощи се спи още по-добре.
— Но ако заспя, няма да чуя, когато се върнеш.
— Добре, като се върна, ще дойда да те целуна; ако си буден, ще усетиш, ако не си, ще знаеш, че съм те целунала.
Малкият Джон въздъхна.
— Няма що — съгласи се той; — ще трябва да се примиря с това. Мамо?
— Да?
— Как се казваше тази, в която вярва татко? Венера Ана Диомеда?
— О, мили, Анадиомена.
— Да. Но аз съм ти избрал по-хубаво име.
— Какво е то, Джон?
Малкият Джон каза срамежливо:
— Гуинивиър!236 От историята за „Кръглата маса“… Ей сега се сетих за нея. Само че тя, разбира се, е ходела със спуснати коси.
Очите на майка му, загледани някъде встрани, сякаш блуждаеха.
— Не ще забравиш да дойдеш, нали, мамо?
— Няма, ако заспиш веднага.
— Прието.
И малкият Джон затвори очи.
Усети устните й на челото си, чу стъпките й, отвори очи, за да я усети как се измъква през вратата, въздъхна и зажумя отново.
И чакането започна.
В продължение на десетина минути той се постара най-добросъвестно да заспи, като приложи изпитаната рецепта на „Да“ — да брои. Стори му се, че е броил цели часове. Каза си, че сигурно е вече време майка му да се върне, отметна завивките. „Горещо ми е!“ — промълви той, а гласът му прозвуча странно в тъмнината, сякаш беше чужд. Защо не идва? Седна. Ще стане да види! Слезе от кревата, отиде до прозореца и дръпна малко завесите. Не беше тъмно, но не можеше да каже дали е съмнало, или е от луната, която беше много голяма. Имаше смешно, разкривено лице, което сякаш му се подсмихваше, и той се отказа да я гледа. Но си спомни думите на майка си, че лунните нощи са красиви, и продължи да гледа разсеяно навън. Дърветата хвърляха плътни сенки, ливадата приличаше на разляно мляко, той виждаше далеко, далеко; о, толкова далеко, някъде отвъд света, и всичко изглеждаше особено, и всичко се рееше и отминаваше. През отворения прозорец нахлуваше леко ухание.
235
Джон обърква цялата молитва, като вмъква думата „майка“.
236
Съпругата на крал Артур.