Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
„Леля“ Джун, натоварена да се грижи за него, бе довела в къщи един „голям човек“, който кашляше и правеше от голям къс глина някакво лице; затова тя почти не слизаше да види какво прави Джон по езерото. Но веднъж дойде с още двама „големи“. Малкият Джон, който се бе нашарил тоя ден с жълти и сини ивици и бе втъкнал в косите си няколко пера, забеляза, че идват, и се скри между върбите. Както и предполагаше, те се насочиха право към вигвама и коленичиха да надникнат вътре, така че той успя с един смразяващ вик да „скалпира“ „леля“ Джун и „голямата“ жена, още преди да го разцелуват. Двамата „големи“ се казваха „леля“ Холи и „чичо“ Вал, който бе обгорял, накуцваше и много се смя на Джон. Малкият Джон се влюби веднага в „леля“ Холи — излезе, че и тя му е сестра. Но гостите си заминаха още същия ден и той не ги видя вече. Три дни преди завръщането на майка му и баща му побърза да си отиде и „леля“ Джун, като отведе и „големия“, който кашляше, заедно с глината му; à madmoiselle каза: „Горкият човек, беше много болен. Забранявам ти да влизаш в стаята му, Джон.“ Малкият Джон, който рядко не правеше нещо само защото са му казали да не го прави, все пак се въздържа да не влезе, но все пак скучаеше и се чувстваше самотен. Увлечението по езерото бе отминало вече и душата му бе преизпълнена с нетърпение и копнеж по нещо ново… не дърво, не пушка… нещо меко и нежно. Последните два дни му се сториха като месеци въпреки Изхвърлените от морето, където той прочете за баба Ли и страшната й убийствена клада. Сто пъти може би той се бе качвал и слизал по стълбите и често от дневната детска стая, където спеше сега, се промъкваше в спалнята на майка си, разглеждаше всичко, без да пипа, минаваше в банята и там, застанал на един крак до ваната, повтаряше тайнствено, като заклинание, възгласа на Слингсби:
— Хо, хо, хо! Гледай ти!
После се връщаше в спалнята, отваряше гардероба на майка си и вдъхваше дълбоко, за да се доближи… сам не знаеше до какво.
Направил бе всичко това, преди да застане до огряната от слънцето ивица, за да обмисли как да се спусне по парапета. Всички начини му се сториха глупави и, обзет от неочаквана умора, той започна да слиза по стъпалата, без да ги прескача. При това слизане си припомни съвършено ясно баща си — късата посивяла брада, премигването на хлътналите очи, дълбоката бръчка между тях, чудната усмивка, тънката фигура, която му се струваше винаги толкова висока! Но майка си не можеше да си представи: помнеше само лекото олюляване, две дълбоки очи, които го гледаха, и уханието от гардероба й.
Бела отдръпваше тежките завеси в хола и отваряше главния вход. Малкия Джон се обади умолително:
— Бела!
— Да, мистър Джон.
— Нека да пием чая под дъба, като си дойдат, зная, че ще предпочетат да бъдат там.
— Искате да кажете, че вие предпочитате.
Малкият Джон размисли:
— Не, те ще предпочетат, за да ми доставят удоволствие.
Бела се усмихна.
— Добре, ще сложа навън, ако мирувате и не направите някоя пакост, докато дойдат.
Малкият Джон седна на най-долното стъпало и кимна.
Бела се приближи да го огледа.
— Станете! — заповяда тя.
Малкия Джон стана. Бела разгледа внимателно панталона му: нямаше зелени петна, коленете му изглеждаха чисти.
— Добре — каза тя. — Ах, че сте изгорели от слънцето! Дайте да ви целуна!
И клъвна малкия Джон по косата.
— Какъв ще е конфитюрът? — попита той. — Дотегна ми да чакам.
— От френско грозде и ягоди.
Чудесно! Те му бяха любимите!
Бела си отиде, а той стоя още цяла минута все така мирен. В просторния хол беше тихо и през отворената врата в източния му край Джон можеше да види едно от своите дървета, плаващо като двумачтов кораб в горната ливада. Колоните на външния хол хвърляха наклонени сенки. Малкият Джон стана, прескочи една от тях и обиколи перуниките, които растяха в сивобелия мраморен басейн. Цветята бяха хубави, само че миришеха съвсем слабо. Той застана пред отворената врата и загледа навън. Ами ако… ако не дойдат? Толкова време бе чакал, та му се струваше, че не ще може да понесе такова нещо; но вниманието му отскочи изведнъж от тая страшна възможност към прашинките в нахлулия синкав слънчев лъч. Той протегна ръка и се опита да хване някоя. Бела трябваше да изчисти тоя прах! Може пък и да не е прах… а просто това, от което е направено слънцето; той надникна да види дали слънчевите лъчи са същите навън. Не бяха. Обещал бе да мирува в хола, но не можеше вече; пресече посипаната с чакъл пътека и легна на тревата зад нея. Откъсна шест маргаритки, нарече ги последователно сър Ламорак, сър Тристрам, сър Ланслът, сър Пелимидс, сър Борс, сър Гауейн234 и ги накара да се бият двама по двама, докато само сър Ламорок, когото бе избрал с най-здраво стебло, остана с вирната глава; но и той дори след три срещи изглеждаше уморен и раздърпан. Из тревата, станала вече за косене, пълзеше бавно бръмбар. Всяко стръкче беше за него дръвце, което трябваше да заобиколи. Малкият Джон протегна сър Ламорак с нозете напред и докосна животинчето. То забърза с мъка. Малкият Джон се засмя, после заскуча и въздъхна. В душата му беше пусто. Обърна се и легна по гръб. От цъфналите липи миришеше на мед, небето беше прекрасно синьо, с малки облачета, прилични наглед, а може би дори на вкус на лимонов сладолед. Боб свиреше на концертина „Там нейде по река Суони“; песента му беше приятна. И тъжна. Малкият Джон се обърна пак и долепи ухо до земята — индианците чуват толкова отдалеко приближаващите звуци… Но той не чуваше нищо освен концертината! И почти в същия миг чу бръмчене, слаб звук от сирена. Да! Автомобил беше! Наближаваше… наближаваше! Той скочи изведнъж. Дали да чака пред главния вход, или да изтича горе и, щом пристигнат, да извика: „Гледайте!“ и да се плъзне леко по парапета с главата напред? Да го направи ли? Колата сви по пътеката към главния вход. Късно беше! Зачака ги на място, като подскачаше от нетърпение. Колата пристигна много бързо, изръмжа и спря. Излезе баща му — цял-целеничък. Наведе се, малкият Джон се надигна на пръсти… и се чукнаха. Баща му каза:
234
Рицари на „Кръглата маса“ — келтски епос от VII в.