Сага за Форсайтови

— И така, ти ли ще кажете на „Да“, мили, или аз? Тя е толкова привързана към него.

А баща му отговори:

— Не би трябвало обаче да изразява по такъв начин своята привързаност. Аз зная много добре какво значи да лежиш по гръб. Никой Форсайт не можеше да търпи нито за миг такова нещо.

Съзнанието, че родителите му не подозират, че той е под масата, пробуди у малкия Джон едно съвсем ново чувство; той се смути и остана, където си беше, колкото и да съжаляваше за гълъбите.

Такова беше първото му гмурване в бездните на живота. Нищо особено не се разкри пред него след това, докато един ден, когато отиде в краварника да пие току-що издоено от Гарат топло мляко, видя, че теленцето на кравата Кловър е умряло. Неутешим, придружен от Гарат, той потърси „Да“, но се досети изведнъж, че не при нея трябва да отиде, втурна се да търси баща си и се озова в обятията на майка си:

— Теленцето на Кловър умря! О-о! Беше толкова отпуснато!

Прегръдката на майка му и утешителното: „Да, миличък… стига, стига!“ — прекратиха риданията му. Но щом теленцето на Кловър може да умре, значи всички могат да умрат… не само пчелите, мухите, бръмбарите и пилетата… и да изглеждат също така отпуснати! Това беше ужасно… но скоро се забрави!

Следващото събитие беше, че седна върху една пчела — ужасно преживяване, което майка му разбра много по-добре от „Да“; и нищо особено не се случи вече до края на годината, когато, след цял ден необяснимо лошо настроение, прекара някаква чудновата болест, съставена от дребни пъпчици, лежане в леглото, гълтане на мед и много мандарини. Тогава именно светът разцъфтя. Това разцъфтяване се дължеше на „леля“ Джун; щом го видя страдащ, един вид „проскубано пиле“, тя пристигна от Лондон и донесе книгите, подхранвали собствения й викингски дух, роден в забележителната 1869 година. Извехтели, разноцветни, те бяха изпълнени с най-невероятни приключения. Тя ги четеше на малкия Джон, докато му позволиха да чете сам; тогава тя отлетя в Лондон, а книжките остави при него. Тези книги възбуждаха фантазията му и накрая той започна да мисли и бълнува само за мичмани, арабски мауни, пирати, салове, търговци на сандалово дърво, железни коне, акули, битки, татари, червенокожи, балони, северни получи и други невероятни чудеса. Щом му позволиха да става, той нагласи кревата си с платна и въжета и на носа, и на кърмата, после отплава с него в тясна вана по зелените вълни на килима към една скала, където се покатери, като стъпваше по махагоновите топки на чекмеджетата й, и огледа кръгозора с долепена до окото чашка, за да търси спасителни ветроходи. Всеки ден си правеше сал от закачалката за кърпи, таблата за чай или възглавниците си. Събираше сока от сливи в празно стъкло от лекарство и запасяваше по този начин сала си с ром, както и с пемикан222 от парченца пилешко месо, после ги сушеше в камината; запасяваше се и с лимонов сок против скорбут, като го изстискваше от портокаловата кора или спестяваше от този, който му даваха. Една сутрин направи северен полюс от всичките си постелки, освен възглавницата, и стигна до него в лодка от бреза (във всекидневния си вид решетка от камина), след ужасна среща с полярна мечка, направена от възглавницата и четири кегли, облечени в нощницата на „Да“. Накрая, в стремежа си да развие въображението му, баща му донесе Айвънхоу223, Бевис224, Книга за крал Артур225 и Ученическите години на Том Браун226. Той прочете първата и три дни строи, отбранява и напада замъка на Фрон де Бьов, като играеше всички роли в драмата, с изключение тези на Ребека и Роуена, викаше пронизително: „En avant, de Bracy!“ и други възклицания от тоя род. След като прочете книгата за крал Артур, се превърна почти изключително в сър Ламорак де Галис, защото — макар и да се говореше твърде малко за него — предпочиташе името му пред това на всеки друг рицар; и се клатушкаше без отдих на старото дървено конче, с бамбукова пръчка в ръка. Бевис му се стори скучен; освен това за него трябваха гори и животни, каквито не можеше да намери в детската стая, като изключим двете котки, Фиц и Пък Форсайт, които не позволяваха да ги закача. А за Том Браун беше още много малък. Най-после в къщи си отдъхнаха, когато след четвъртата седмица му позволиха да излиза.