Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Нека Ваше величество ми прости, че говоря толкова тихо, но бащата слуша, а не трябва да чуе това, което ще ви кажа.
— Кажете.
— Сир, малката се ужасява от брака, това е истина, но има нещо, което също е вярно, сигурен съм — тя не изпитва ужас от Ваше величество.
Маршалът изрече тези думи с фамилиарност, която се хареса на краля с откровеността си, а после, ситнейки, настигна Таверне, който от уважение се беше оттеглил чак до входа на галерията.
Двамата тръгнаха през градините.
Вечерта беше прелестна. Клекнал зад стена от люлякови храсти и калина, Жилбер наблюдаваше играта на сенките зад полупрозрачните завеси. Дори небето да се сгромолясваше върху земята в този миг, то нямаше да отвлече вниманието на младежа, съзерцаващ с очаровани очи танците.
В това време обаче Ришельо и Таверне докоснаха пътьом храста, в който се беше прикрила тази нощна птица. Звукът на гласовете им и няколкото разменени помежду им думи накараха Жилбер да вдигне глава. А онова, което чу, беше твърде важно за младежа. Маршалът се беше облегнал на ръката на приятеля си. Внезапно той се наведе към ухото му и прошепна:
— Като добре премислих и претеглих всичко, бароне, реших, че колкото и да ми е трудно, трябва да ти призная следното — налага се да изпратиш много бързо дъщеря си в манастир.
— Но защо? — учуди се баронът.
— Защото бих се обзаложил, че кралят е влюбен в госпожица Дьо Таверне — отговори маршалът.
При тези думи Жилбер пребледня и доби цвета на калините, които падаха върху раменете му и прикриваха челото му.
114.
Предчувствията
На другия ден, точно когато големият часовник в Трианон удари обед, Андре, която все още не беше напуснала стаята си, дочу гласа на Никол:
— Госпожице, госпожице, идва господин Филип!
Викът идваше от подножието на стълбата.
Андре се изненада, но и се зарадва много.
— Какво има, Филип? — попита тя веднага, с оня инстинкт, с който любящите сърца усещат нещата само от един поглед.
— Сестричке — отвърна Филип, — тази сутрин получих заповед да се присъединя към моята част. Заминавам.
— О! — въздъхна Андре, като вложи в тази въздишка всичката си смелост и голяма част от силите си.
Заминаването беше нещо напълно естествено, тя дори трябваше да го очаква, но независимо от това, като научи за него, се почувства толкова смазана, че трябваше да се облегне на ръката на брат си.
— Боже мой! — учуди се Филип. — Нима до такава степен заминаването ми ви натъжава? О, Андре! В живота на войника, както знаете, то е нещо обикновено.
— А къде отивате, братко?
— Гарнизонът ни е в Реймс. Както виждате, не предприемам далечно пътуване. Наистина по всяка вероятност оттам гарнизонът ще се премести в Страсбург. Заповедта е да тръгна начаса.
— Значи сте дошли да се сбогувате?
— Да, сестричке. Но нима имате да ми съобщите нещо по-специално, Андре? — попита Филип разтревожен да не би в тази прекомерна тъга да се крие още нещо освен заминаването му.
Андре разбра, че последните думи се отнасяха и до Никол. Камериерката наблюдаваше сцената с известна изненада, причинена от голямата мъка на господарката й. Всъщност заминаването на Филип не беше нещастие, за което заслужаваше да се пролеят сълзи.
Андре осъзна изведнъж и тревогата на Филип, и изненадата на Никол. Затова взе едно наметало, загърна се и като поведе брат си към стълбата, му каза:
— Елате. Ще ви изпратя до решетъчната ограда на парка, Филип. Ще минем по сенчестата алея. Наистина, братко, имам да ви казвам твърде много неща.
Тези думи бяха знак за Никол. Камериерката веднага се отдръпна до стената и се върна в стаята на господарката си. В това време Андре и Филип се спуснаха по стълбата, която минава покрай църквичката и води и днес към парка на Трианон. Внезапно сърцето й преля от болка, лицето й стана мъртвешки бледо, очите й се замъглиха от сълзи, а от устата й излезе сподавено ридание.
— Сестричке! — извика Филип. — Какво ви е? В името на небето, отговорете ми!
— Приятелю, единствен мой приятелю — проплака Андре. — Вие ме оставяте сама тук, където съм едва от вчера, а ме питате защо плача. Загубих майка си при раждането ми, а колкото и да е ужасно да го призная, никога не съм имала баща. Единствено на вас съм поверявала дребните си сърдечни мъки и малките си тайни. Кой ми се е усмихвал? Кой ме е погалил? Кой ме е люлял, докато бях дете? Вие. Откакто съм се появила на този свят, не съм обичала никого освен вас, а и никой освен вас не ме е обичал! О, Филип!
— Но, скъпа Андре — каза Филип, — днес вие имате по-могъщ покровител от мене.
— Не зная.
— Това е неблагодарност към Бога, сестричке.