Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Ами, дреболия… Огърлица за няколко хиляди ливри, която Негово величество, поласкан, че чу да пеят любимата му песен, пожела да подари на певицата… Това си е напълно в реда на нещата. Но щом дъщеря ти е плашлива, да не говорим повече!
— Чакай, херцог. Изслушай ме. Всъщност детето не е чак толкова неразумно…
— А, сега вече говориш вместо нея, така ли? — заяви Ришельо.
— Аз знам много добре какво ще каже тя!
— Да бъдем справедливи. Представи си, че имаш дъщеря.
— Дявол да го вземе! Но аз имам дъщеря! А ако някой ми кажеше, че е прекалено добродетелна, да му мисли!
— Всъщност ти предпочиташ да е по-различна, нали?
— Не се меся в живота на децата, след като станат на осем години.
— Добре, но поне ме изслушай. Да предположим, че кралят ми даде една огърлица и ме натовари да я поднеса на дъщеря ти. Ами ако тя възнегодува?
— О — приплака отчаяният барон — вече не знам какво да мисля! Не разбирам нищо, защото ти ми говориш със загадки. Защо ти дават ковчежето, ако не за да го предадеш? А защо ще те натоварват с подобна задача, ако не за да я изпълниш?
Ришельо нададе такъв вик, сякаш беше видял паяк.
— Пфу! Пфу! Ама че дивак! Ама че несъобразително животно!
— Наистина вече не знам…
— Ама ти наистина не знаеш нищо. Мили мой, щом един крал прави подарък на някоя жена и натоварва с тази задача господин Ришельо, това означава, че подаръкът е благороден жест и че поръчката трябва да се изпълни по всички правила… Аз не поднасям подаръци, скъпи мой, това влиза в задълженията на Льобел? Познаваш ли Льобел?
— А кого тогава ще натовариш да й поднесе подаръка?
— О, приятелю — каза Ришельо и потупа барона по рамото, като се усмихна дяволито, — когато имам насреща си добродетелна жена като госпожица Дьо Таверне, аз ставам най-моралният човек на света. Щом се доближавам до гълъбица, както я нарече ти, аз няма да се държа като хищник. Щом съм пратеник при госпожица, аз ще се обърна към бащата… И така, барон Дьо Таверне, предавам ти ковчежето, за да го поднесеш на дъщеря си! Съгласен ли си сега?
Маршалът подаде ковчежето на Таверне.
— О! — извика очарован баронът. — Веднага трябваше да ми кажеш, че кралят е натоварил мене да връча подаръка! О, така всичко е по правилата…
— Значи ти подозираш Негово величество в лоши намерения, така ли? — продума Ришельо сериозно.
— Опазил ме Бог! Но какво би помислила дъщеря ми…
Ришельо вдигна рамене. Таверне бързо протегна ръка.
— Благодарение на твоята тактичност — каза той — дъщеря ми ще може да приеме този подарък.
— А подаръкът ще стане извор на богатството, за което ти споменах в началото на нашия досаден спор за добродетелта.
113.
Вечерята при Луи XV
Маршалът откри Негово величество в малкия салон, където го бяха последвали няколко придворни. Той освободи всички, като ги уведоми, че или изобщо няма да вечеря, или пък ще вечеря сам. Тогава посетителите се отправиха към празника, който господин дофинът уреждаше след репетицията, тъй като се страхуваха да не обидят младия принц. Те се възползваха от това, че няма да присъстват на кралската трапеза, за да се устремят като гладни гълъби към масата на престолонаследника, и дори бяха готови да му кажат, че заради него са напуснали салона на Негово величество.
Но Луи XV, когото придворните бяха напуснали с такава трескава бързина, изобщо не мислеше за тях.
Тази вечер цялото внимание на краля бе насочено към една карета, която стоеше пред сградата на служителите в Трианон.
Каретата беше на госпожа Дю Бари и беше ярко осветена от факли. До кочияша седеше Замор.
Най-после госпожа Дю Бари, която несъмнено се бе позабавила из коридорите с надежда да получи бележчица от краля, се появи подръка с херцог Д’Егийон. По бързите й стъпки можеше да се отгатне, ако не гневът й, поне разочарованието й. Нужна й беше много твърдост, за да не изгуби самообладание.
След нея вървеше Жан в мрачно настроение, като несъзнателно мачкаше шапката си. Жан беше забелязал, че сестра му е пребледняла и силно уплашена, от което бе заключил, че са изправени пред голяма опасност.
— Охо! — каза си кралят. — Но тя дори не дойде да ме види, нито дойде да поговори с мене. Сигурно е бясна!
Ришельо току-що се беше вмъкнал в стаята със смелостта на човек, когото очакват. Той чу последните думи на краля.
— Бясна ли, сир? И защо? Защото Ваше величество е решил да се позабавлява за миг! О, това не е хубаво от страна на графинята!
— О, напротив, херцог — каза Луи XV, — уморен съм и искам да си почина.
— О, Ваше величество е напълно прав! — каза херцогът.
— А и графинята ще се поразсее! Нима аз съм забавен компаньон? Напразно ми е повтаряла, че съм забавен, но аз не й вярвам.