Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— О, не! Слава Богу. Аз не изпитвам неблагодарност към Всевишния! Благодаря му в молитвите си сутрин и вечер. Но имам чувството, че вместо да приеме моята благодарност, той ми прошепва „пази се, момиче, пази се!“ всеки път, щом коленича пред него.
— Но от какво би трябвало да се пазиш? Отговори ми. Да кажем, че наистина те заплашва нещастие. Имаш ли предчувствие какво точно ще бъде то?
— Не, Филип. Единственото, в което съм сигурна, е, че животът ми се държи на косъм. Мисля, че за мен няма да има и искрица надежда от мига, когато ви изгубя от очи. С една дума, струва ми се, че, докато съм спяла, са ме бутнали към някаква бездна по такава стръмнина, че дори, събуждайки се, още виждам пропастта и като че ли пак нещо ме тегли към нея. А след като и вие няма да сте тук, за да ме задържите, аз ще изчезна в нея и ще се убия.
— Скъпа сестричке, добра ми Андре — каза Филип, който въпреки волята си беше развълнуван от чувството на ужас у Андре, — вие ме обсипвате с прекалено голяма нежност и аз ви благодаря. Аз няма да съм толкова далеч, че да не мога да ви се притека на помощ, ако се наложи. Но знайте, че извън вашите въображаеми страхове не ви заплашва нищо друго.
Въпреки утешителните думи Андре му отговори с ридания и сълзи.
— Скъпа сестричке — провикна се Филип при вида на тази неразбираема за него мъка, — вие не сте ми казали всичко, вие криете нещо от мен. О, в името на небето, говорете, говорете!
После той я взе в ръцете си и я притисна до сърцето си, като се мъчеше да прочете нещо в очите й.
— Аз ли? — попита тя. — О, не, Филип. Кълна ви се!
— Добре, но в такъв случай бъдете смела, Андре, и не ме натъжавайте повече.
— Прав сте — отговори Андре, — аз съм обезумяла. Вижте какво, никога не съм била силна духом, а вие знаете това най-добре от всички, Филип. Винаги се боя от нещо, мечтая, въздишам. Нямам право да правя съпричастен многообичния си брат с въображаемите си страхове, щом той ме успокоява и ми доказва, че нямам основание да се безпокоя… Прав сте, Филип! Вярно е, напълно вярно е, че тук всичко е прекрасно! Простете ми, Филип, ето вижте, аз изтрих очите си и вече не плача. Ето, усмихвам се, аз също ще ви кажа не сбогом, а довиждане.
След тези думи младото момиче целуна нежно брат си и скри от него една последна сълза, която все още блестеше в очите й.
— Обичам ви, Андре. Бъдете смела. Заминавам, но пощата ще ви носи всяка седмица по едно писмо от мене. Умолявам ви, пишете ми и вие всяка седмица.
— О, да, Филип. Това ще бъде едничкото ми щастие. Предупредихте ли баща ни?
— Скъпа сестричке, та самият барон ми донесе заповедта от министъра. Господин Дьо Таверне не е като вас, Андре. Както изглежда, той лесно ще се лиши от мен — изглеждаше щастлив, че заминавам, и всъщност беше напълно прав. Тук няма да имам възможности да напредна, а там може би ще се появят такива.
— Така ли мислите, Филип? Та той изобщо не идва и при мен.
— Сестричке, той ми поръча да ви предам, че след моето отпътуване днес ще дойде в Трианон. Повярвайте ми! Той ви обича, но по свой начин. Скъпа Андре, струва ми се, че часовникът удари. Колко е часът? Кажете ми, ако обичате.
— Един без петнадесет.
— Е, сестричке, ето причината за моето притеснение — още преди час трябваше да съм на път. А и ние вече стигнахме до оградата, където държат коня ми. И така…
Лицето на Андре стана неподвижно и тя хвана ръката на брат си.
— И така — каза тя сдържано, за да не издаде вълнението си, — довиждане, братко.
Филип я целуна за последен път.
— Довиждане — каза той. — Помнете обещанието си.
— Какво обещание?
— Да ми пишете веднъж седмично.
— О, искате ли?
Младото момиче произнесе тези думи с невероятно усилие. Бедното дете сякаш вече нямаше глас, за да говори. Филип й махна с ръка и се отдалечи. А щом не го виждаше вече, Андре се обърна и побягна като ранена сърна чак под сенките на дърветата. Там видя една пейка и със сетни сили падна върху нея. Сърцето й беше спряло, силите я бяха напуснали, очите й не виждаха нищо. От гърдите й се откърти продължително, сърцераздирателно ридание.
— О! Боже мой! Боже мой! Защо ме изоставяте сам-самичка на света?
Андре скри лице в ръцете си, а през белите й пръсти потекоха едри сълзи, които тя дори не се постара да задържи. В този миг зад живия плет се чу лек шум. На Андре й се стори, че дочува въздишка. Тя уплашено се обърна и пред нея се показа едно печално лице.
Това беше Жилбер.
115.
Романът на Жилбер
В присъствието на мъж, при това чужд човек, Андре веднага избърса очите си, сякаш изпитваше срам, че беше плакала.