Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Добре, но в такъв случай бъдете смела, Андре, и не ме натъжавайте повече.

— Прав сте — отговори Андре, — аз съм обезумяла. Вижте какво, никога не съм била силна духом, а вие знаете това най-добре от всички, Филип. Винаги се боя от нещо, мечтая, въздишам. Нямам право да правя съпричастен многообичния си брат с въображаемите си страхове, щом той ме успокоява и ми доказва, че нямам основание да се безпокоя… Прав сте, Филип! Вярно е, напълно вярно е, че тук всичко е прекрасно! Простете ми, Филип, ето вижте, аз изтрих очите си и вече не плача. Ето, усмихвам се, аз също ще ви кажа не сбогом, а довиждане.

След тези думи младото момиче целуна нежно брат си и скри от него една последна сълза, която все още блестеше в очите й.

— Обичам ви, Андре. Бъдете смела. Заминавам, но пощата ще ви носи всяка седмица по едно писмо от мене. Умолявам ви, пишете ми и вие всяка седмица.

— О, да, Филип. Това ще бъде едничкото ми щастие. Предупредихте ли баща ни?

— Скъпа сестричке, та самият барон ми донесе заповедта от министъра. Господин Дьо Таверне не е като вас, Андре. Както изглежда, той лесно ще се лиши от мен — изглеждаше щастлив, че заминавам, и всъщност беше напълно прав. Тук няма да имам възможности да напредна, а там може би ще се появят такива.

— Така ли мислите, Филип? Та той изобщо не идва и при мен.

— Сестричке, той ми поръча да ви предам, че след моето отпътуване днес ще дойде в Трианон. Повярвайте ми! Той ви обича, но по свой начин. Скъпа Андре, струва ми се, че часовникът удари. Колко е часът? Кажете ми, ако обичате.

— Един без петнадесет.

— Е, сестричке, ето причината за моето притеснение — още преди час трябваше да съм на път. А и ние вече стигнахме до оградата, където държат коня ми. И така…

Лицето на Андре стана неподвижно и тя хвана ръката на брат си.

— И така — каза тя сдържано, за да не издаде вълнението си, — довиждане, братко.

Филип я целуна за последен път.

— Довиждане — каза той. — Помнете обещанието си.

— Какво обещание?

— Да ми пишете веднъж седмично.

— О, искате ли?

Младото момиче произнесе тези думи с невероятно усилие. Бедното дете сякаш вече нямаше глас, за да говори. Филип й махна с ръка и се отдалечи. А щом не го виждаше вече, Андре се обърна и побягна като ранена сърна чак под сенките на дърветата. Там видя една пейка и със сетни сили падна върху нея. Сърцето й беше спряло, силите я бяха напуснали, очите й не виждаха нищо. От гърдите й се откърти продължително, сърцераздирателно ридание.

— О! Боже мой! Боже мой! Защо ме изоставяте сам-самичка на света?

Андре скри лице в ръцете си, а през белите й пръсти потекоха едри сълзи, които тя дори не се постара да задържи. В този миг зад живия плет се чу лек шум. На Андре й се стори, че дочува въздишка. Тя уплашено се обърна и пред нея се показа едно печално лице.

Това беше Жилбер.