Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Докато изричаше тези думи, Жилбер беше наистина красив. От лицето му лъхаше благородство, сила и преданост, а от думите му — искреност и простота, продиктувани от почитта му към Андре.

Андре поиска да стане на крака, за да бъде груба не само в думите, но и в движенията си, но някаква нервна тръпка я задържа на пейката. Освен това, ако се изправеше, отдалече щяха да я видят да разговаря с Жилбер. Затова остана седнала, но веднъж завинаги реши да стъпче досадното нищожество.

— Нима вече не съм ви казвала, господин Жилбер — сви устни тя, — че никак не ви харесвам? Нима не съм ви обяснила, че вашият глас ме дразни, а философското ви поведение ме отвращава? Защо, след като знаете всичко това, упорствате и желаете да разговаряте с мен?

— Госпожице — поде Жилбер, като пребледня страшно, но се владееше, — една почтена жена не се дразни, когато й засвидетелстват внимание. А един честен мъж е равен на останалите. Съжалявам, че се отнасяте към мен с такова ожесточено презрение. Може би повече от много други хора аз заслужавам симпатия, която за съжаление не изпитвате към мен.

Като чу два пъти думата „симпатия“, Андре разтвори широко очи и ги прикова дръзко върху Жилбер.

— Симпатия ли?! — попита тя. — Да изпитвам симпатия към вас? Господин Жилбер, аз наистина съм се излъгала в преценката си за вас. Мислех, че сте нахален, а вие сте просто луд!

— Не съм нито нахален, нито луд — заяви Жилбер с привидно спокойствие. (Това спокойствие сигурно е струвало много на младежа и най-вече на болезнената му гордост, която ние добре познаваме.) — Не, госпожице. Грешите! Природата ме е създала равен вам, а случайността пък ви направи моя длъжница.

— Охо! Значи пак случайността! Така ли? — запита Андре иронично.

— Може би дори провидението. Никога не съм ви споменавал за това, но вашите обиди ме карат да ви припомня нещо.

— Аз?! Ваша длъжница?! Длъжница ли казахте?

— На ваше място бих изпитвал неудобство от неблагодарността си, госпожице! А Бог, който ви е дарил с такава красота, ви е дал и също толкова недостатъци.

Този път Андре стана от пейката.

— Вижте какво… Простете ми! — замоли се Жилбер. — Понякога ме предизвиквате твърде жестоко и тогава аз съвсем забравям за чувството, което ми вдъхвате.

Андре започна да се смее шумно, за да предизвика гнева на Жилбер. За нейна изненада той не пламна от яд, а скръсти ръце на гърдите си, запази враждебното изражение на лицето си, впери пламтящия си поглед в нея и търпеливо зачака да премине този обиден смях. После каза студено:

— Ще благоволите ли да ми отговорите на един въпрос, госпожице? Уважавате ли баща си?

— Струва ми се, че ме разпитвате, господин Жилбер! — възкликна младото момиче с подчертано високомерие.

— Да, вие уважавате баща си — продължи Жилбер. — Причината не се крие в това, че той притежава някакви добродетели. Съвсем не! Почитате го просто, защото ви е дал живот. Но за нещастие тази заслуга не е достатъчна, за да бъде уважаван един баща, и вие знаете много добре, че е така, госпожице! Нещо повече! Заради единственото му добро дело вие сте дори принудена да го обичате. Е, добре, госпожице — намръщи се Жилбер и на свой ред даде израз на презрението си, в което имаше и състрадание, — налага се да ви попитам нещо по принцип. Защо ме оскърбявате, защо ме отблъсквате? И защо мразите човека, който не ви е създал, но е спасил живота ви?