Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Кралят избухна в смях.
— Каква мъдрост, херцог! — възкликна той.
— О, сир! — въздъхна Ришельо. — Зная добре, че като чуят подобно нещо, философите ще се надигнат, но не вярвам техните викове да имат особено значение за вас, а и за мен. Най-важното е, сир, двете главни сили в кралството да са доволни. Има една сила, на която аз няма да се подчиня — силата на госпожа Дю Бари.
Луи XV се умълча.
— Хрумна ми нещо! — продължи Ришельо. — Онзи ден се поогледах около себе си в двореца и видях толкова красиви млади момичета с благороден произход! Ако бях крал на Франция, щях да се затрудня твърде много в избора си.
Луи XV се обърна към Таверне. Баронът разбираше, че ще стане обект на внимание, и сърцето му заби радостно.
— И вие ли смятате така, бароне? — попита кралят.
— Сир — отвърна Таверне с ликуващо сърце, — струва ми се, че преди малко херцогът каза чудесни неща на Ваше величество.
— Значи споделяте мнението му?
— Бих се съгласил с маршала, разбира се, ако се осмелявах да мисля, че това е мнението и на Ваше величество.
За миг настъпи тишина и кралят хвърли благосклонен поглед към барона.
— Господа, няма никакво съмнение, че щях да последвам съвета ви, ако бях на тридесет години. Щеше да ми е лесно. Но сега смятам, че съм твърде стар, за да проявявам лековерност.
— А, не, сир! Аз непрестанно си казвам, че Ваше величество е най-красивият благородник в кралството…
Това беше ловко ласкателство. Луи XV често се възхищаваше от начина, по който маршалът, човек, отдал младостта си в служба на короната, носеше годините си. С този пример пред очите му Негово величество можеше да се надява, че ще доживее до същата възраст.
— Така да бъде… Но не вярвам, херцог, да си въобразявате, че ви обичат заради самия вас.
— О, сир, ако мислех така, щях начаса да се скарам с две жени, които тази сутрин ме уверяваха в противното…
— Е, добре, ще видим, нали господин Дьо Таверне? — заяви Луи XV. — А е вярно, че младостта подмладява…
— Да, сир, а благородната кръв влива здравословна струя. Освен това от промяната един така богат ум като вашия само ще спечели.
— Все пак длъжен съм да си припомня, че като е остарял, моят дядо не е преследвал жените така дръзко, както в младостта си.
— Хайде, хайде, сир. Ваше величество познава моето дълбоко уважение към покойния крал. Та той ме е пращал два пъти в Бастилията… но това няма да ми попречи да кажа, че има съществена разлика между зрялата възраст на Луи XIV и на Луи XV. Няма място за никакво сравнение. Защо Ваше величество, като най-почитаният син на църквата, не стане аскет дотам, че да забрави човешките слабости?
— Не, Бога ми! Мога да го призная, понеже тук не са нито моят лекар, нито моят изповедник.
— Хубаво, сир! А покойният крал учудваше често с прекаленото си религиозно усърдие и с безкрайните изтезания на плътта си госпожа Дьо Ментьонон, която при това беше по-възрастна от него… Повтарям, сир, между Ваше величество и Негово величество покойния крал Луи XIV не може да се прави сравнение.
Тази вечер кралят беше в прекрасно разположение на духа, а думите на Ришельо му приличаха на капки вода от животворен извор. Маршалът издебна ловко подходящия момент и побутна коляното на барон Дьо Таверне.
— Сир — започна баронът, — ще ми позволи ли Ваше величество да му благодаря за прекрасния подарък за дъщеря ми?
— О, съвсем излишно е да ми благодарите, бароне — каза кралят. — Аз харесвам госпожица Дьо Таверне заради нейното почтено и благопристойно държание. Бих искал на дъщерите ми тепърва да предстоеше изборът на придворни дами… Наистина, госпожица Андре, нали така й беше името…
— Да, сир — отвърна Таверне, който беше очарован, че кралят знае името на дъщеря му.
— Но докато очакваме подходящото място, смятайте, че съм обещал, бароне, това момиче ще се ползва от цялото ми покровителство, нали? Е, добре! Ще се заема с брака й.
Таверне се поклони ниско.
— Да, разбира се, сир, още повече, че вашата любимка се ужасява от брака.
— Нима! — каза Луи XV като потърка радостно ръце и погледна към Ришельо. — Хубаво! Но ако сте затруднен, разчитайте на мен, господин Дьо Таверне.
Като каза това, Луи XV стана. После се обърна към херцога:
— Маршале… попита той, — доволна ли е малката?
— От какво, сир?
— От огърлицата.