Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Вие сте спасил живота ми? — провикна се Андре.
— Това се случи в оня ден, госпожице, когато сто хиляди души се мачкаха едни други, стремейки се да избегнат побеснелите коне и сабите, които косяха тълпата.
— А! На 31 май ли?
— Да, госпожице.
Андре се овладя и се усмихна иронично.
— И през този ден, господин Жилбер, вие сте пожертвали вашия собствен живот, за да спасите моя?
— Вече имах честта да ви го кажа.
— Значи вие сте барон Дьо Балзамо? Простете ми, не знаех.
— Не, аз не съм барон Дьо Балзамо — промълви Жилбер с пламтящи очи и треперещи устни. — Аз съм бедното дете на народа Жилбер, който има глупостта, нещастието и лудостта да ви обича — диво, свирепо, безразсъдно. И защото ви обичаше, ви последва в тълпата, която ви раздели за миг, но ви откри отново по ужасения вик, който нададохте, когато се олюляхте. Жилбер падна близо до вас и ви обгърна с ръце, а в това време двадесет хиляди други ръце тежаха върху неговите и можеха да го смажат… В този миг търкалящата се жива маса от палачи и жертви ме покри като огромна морска вълна и ме погреба. А вие като ангела на възкресението се издигахте високо към небето над бездната, където аз загивах.
В този разказ Жилбер се разкри целият — див, наивен и величествен както в решимостта, така и в любовта си. Въпреки презрението си към него Андре го изгледа с учудване. За миг той си помисли, че неговият разказ беше толкова неудържим, както истината и любовта. Но бедният клет Жилбер, който разчиташе да му повярват, не знаеше какво нещо е омразата. А Андре ненавиждаше младежа. Тя дори не се вслуша в нито едно от победоносните му доказателства, защото дълбоко презираше този влюбен в нея мъж.
— А отсега нататък, госпожице, не ме мразете толкова! Ако го направите, това ще бъде проява не само на несправедливост, но и на непризнателност. Всъщност аз вече ви казах мнението си, сега само ви го повтарям.
Андре гордо вдигна глава. После каза с възможно най-безразличния и жесток глас:
— Господин Жилбер, колко време бяхте ученик на господин Русо?
— Около три месеца, госпожице. Не броя дните, в които бях болен вследствие нараняването ми на 31 май — отвърна наивно и простодушно Жилбер.
— Не ме разбрахте — каза рязко Андре. — Не ви питам дали сте бил болен или не… О, може би това увенчава красиво разказа ви, но… за мен няма никакво значение. Исках само да ви кажа следното — макар че сте останали само три месеца у прочутия писател, сте използвали ползотворно времето си. И ученикът изведнъж съчинява романи, почти достойни за таланта на учителя си!
Внезапно, като чу последните думи, добродушието на Жилбер се изпари от унищожителната й ирония.
— Нима вие смятате онова, което ви разказах, за роман?!
— Да, господине! Ще повторя — това е роман! Много съм ви признателна, че поне не ме накарахте да го прочета. А съжалявам извънредно, че не мога да го платя. И да се бях опитала, нямаше да успея, тъй като той е безценен.
Андре отблъсна Жилбер, за да мине.
Всъщност в началото на алеята се беше показала Никол. Тя правеше отдалеч знаци на господарката си, за да не прекъсне разговора й, защото не виждаше кой е събеседникът й. Тя не позна Жилбер, скрит под сянката на дърветата.
Като дойде по-близо обаче, тя видя младежа, позна го и се стъписа от изненада. Тогава съжали и се укори, че не е направила завой, за да може да чуе какво казваше Жилбер на госпожица Дьо Таверне.
Андре се обърна към Никол с по-мек и по-нежен глас, за да подчертае още по-ясно пред Жилбер високомерието, с което бе му говорила.
— Какво има, дете мое? — попита тя.
— Търсят ви барон Дьо Таверне и херцог Дьо Ришельо — отговори Никол.
— Добре, да тръгваме.
Андре забърза и се отдалечи. Никол я последва, но преди това хвърли подигравателен поглед към Жилбер. Той беше блед като самата смърт, разтреперан до лудост, разгневен до ярост.
— О, ти, безсърдечно създание! О, бездушно тяло! Аз спасих живота ти, посветих ти цялата си любов, потиснах всяко чувство, което можеше да засегне твоята чистота, защото за мен в моето безумие ти беше чиста като Светата Дева на небето… Сега аз те опознах отблизо и ти си вече само жена! Е, добре, аз пък съм мъж! О, някой ден аз ще си отмъстя, Андре дьо Таверне! Държах те два пъти в ръцете си и два пъти опазих чистотата ти! Пази се от третия път, Андре дьо Таверне!
И Жилбер се отдалечи. Той тичаше през храстите като ранен млад вълк, който от време на време показва острите си зъби и кръвясалите си очи.