Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Наистина ли? — учуди се леля Грейстийл. — Е, това е забележително.
Доктор Грейстийл и сестра му пожелаха на Стрейндж успех в магиите, а мис Грейстийл му напомни, че е обещал някой ден да отиде с нея да видят едно пиано, което се дава под наем от антиквар недалеч от енорията „Сан Анджело“. После семейство Грейстийл продължиха с дневните развлечения, а Стрейндж се върна в квартирата си край „Санта Мария Дзобениго“.
Повечето английски джентълмени, които ходят в Италия напоследък, пишат поеми или пътеписи, разказващи за пътуването им, или рисуват пейзажи. Италианците, които дават под наем апартаменти на тези джентълмени, се грижат да им предоставят достатъчно място за техните занимания. Наемодателят на Стрейндж например беше пригодил малка тъмна стаичка под покрива на къщата, където квартирантът да може да работи. Там имаше стара маса с четири дървени грифона за крака, имаше люлеещ се стол, изрисуван дървен шкаф като онези, които могат да се видят в църквите, и дървена фигура, висока два-три фута, поставена върху ниска колона. Тя изобразяваше усмихнат човек, който държеше нещо червено и кръгло в ръка — може би ябълка, може би нар или червена топка. Трудно беше да се каже откъде се е взел този джентълмен: беше някак твърде весел за светец в църква и недостатъчно забавен за украса пред вратата на кафене.
Стрейндж беше установил, че шкафът е влажен и мухлясал, затова го бе оставил празен и книгите и записките му стояха на купчини на пода. Но с дървената фигура беше завързал нещо като приятелство и по време на работа постоянно й задаваше въпроси като: „Какво е мнението ти затова?“ и „Донкастър или Беласис? Какво предлагаш?“141, или „Е? Виждаш ли някого? Аз не“, а понякога в пристъп на крайно отчаяние: „O, няма ли да млъкнеш?“
Той извади лист хартия, на която беше записал някакво заклинание. Замърда устни, както правят магьосниците, когато произнасят магически думи. Свърши и се огледа из стаята, сякаш очакваше да види някого. Но каквото и да очакваше, то не стана. Стрейндж въздъхна, смачка хартията със заклинанието на топка и я хвърли по дървената фигура. После взе друг лист хартия, записа нещо, надникна в една книга, вдигна първия лист от пода, разглади го, половин час го гледа и си скуба косите, отново го смачка и го хвърли през прозореца.
Някъде заби камбана. Тъжен и самотен звук, който караше човек да мисли за диви далечни места, мрачни небеса и пустота. Подобни мисли вероятно споходиха и Стрейндж, защото той стана разсеян, прекъсна работата си и погледна през прозореца, сякаш искаше да се увери, че Венеция не се е превърнала в мълчалива пустош. Но гледката отвън беше същата както винаги — весела и оживена. Слънцето искреше върху синята вода. На улицата гъмжеше от хора: венециански дами отиваха в „Санта Мария Дзобениго“, австрийски войници обикаляха и разглеждаха забележителностите, търговци се опитваха да им продават стоките си, деца се боричкаха и крещяха, кота бързаха по незнайно каква работа.
Стрейндж се върна към заниманията си. Свали сюртука и нави ръкава на ризата си. После излезе от стаята и се върна с нож и бяло легенче. С помощта на ножа той пусна малко кръв от ръката си. Сложи легенчето на масата и надникна вътре да види дали количеството е достатъчно, но явно загубата на кръв му се отрази по-зле, отколкото очакваше, защото в пристъп на слабост събори масата и легенчето падна на пода. Стрейндж изруга на италиански (особено звучен за ругаене език) и се огледа за нещо, с което да избърше кръвта.
По една случайност на масата имаше смачкана на топка бяла дреха. Това беше нощница, която Арабела бе ушила на Стрейндж в първите години на брака им. Без да си дава сметка какво е това, Стрейндж посегна да го вземе. Тъкмо да го грабне — и Стивън Блек излезе от тъмния ъгъл и му подаде парцал. Действието на Стивън бе съпътствано от лек поклон, който е втора природа на добре обучения прислужник. Стрейндж взе парцала и забърса кръвта (не особено успешно), но като че ли изобщо не забеляза присъствието на Стивън. Стивън взе нощницата, разглади гънките, грижливо я сгъна и я сложи на едно столче в ъгъла.
Стрейндж се отпусна в креслото, удари наранената част от ръката сив ръба на масата, отново изруга и закри лицето си с ръце.
— Какво, за Бога, се мъчи да направи? — попита шепнешком Стивън Блек.
141
Джак Беласис е прочут като създател на много успешно заклинание за призоваване на феи. За съжаление единственият екземпляр от шедьовъра на Беласис „Напътствия“ се намираше в библиотеката в Хъртфю и Стрейндж никога не го беше виждал. Той беше чел единствено непълни описания на заклинанието в по-късни трудове и затова можем да предположим, че се е опитвал да възроди тази магия, като е имал само бегла представа какво ще се получи.
За разлика от магията на Беласис заклинанието, приписвано на Магьосника от Донкастър, е широко известно и се среща в голям брой широко достъпни творби. Самоличността на Магьосника от Донкастър е неизвестна. Свидетелствата за него се ограничават с няколко споменавания на името му в историите за магьосниците от Сребърния век и със заклинания и магии, представяни от магьосници от XIII век като „заклинания от Донкастър“. Нещо повече, не е ясно дали всички магии, приписвани на Магьосника от Донкастър, са дело на един и същ човек. Това кара историците да допускат съществуването на втори магьосник, още по-неизвестен от предишния — Псевдомагьосника от Донкастър. Ако — както убедително се твърди — Магьосникът от Донкастър е всъщност Джон Ъскглас, тогава е логично да се предположи, че заклинанието за призоваване е създадено от Псевдомагьосника. Малко вероятно е Джон Ъскглас да се е нуждаел от каквото и да било заклинание за призоваване на феи. В края на краищата дворът му е бил пълен с тях.