Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

От бригадата пристигна куриер на кон с нова заповед до 11-а рота. Маршрутът се променяше по посока на Фелдщин. Воралич и Самбор трябваше да останат встрани, тъй като в тях нямаше възможност за настаняване на ротата, там бяха разквартирувани вече два познански полка.

Поручик Лукаш незабавно даде разпорежданията си. Фелдфебелът Ванек и Швейк да осигурят за ротата места за нощуване във Фелдщин.

— И да не забъркате някоя каша из пътя, Швейк — предупреди го поручик Лукаш. — Главно, дръжте се прилично с населението.

— Ще старая, господин поручик. Въпреки че сънувах лош сън, като дремнах призори. Присъни ми се корито, което тече цяла нощ в коридора на къщата, където живеех, докато изтече цялото и намокри тавана в жилището на хазаина, който още на сутринта ме изпъди от къщата. Наистина, господин поручик, имаше вече един такъв случаи. В Карлин, отвъд виадукта…

— Я ни оставете на мира с глупостите си, Швейк, и разгледайте по-добре с Ванек картата, та да знаете откъде да минете. Ето вижте тук тези села. От това село поемате надясно към рекичката и по течението ѝ стигате до най-близкото село, оттам, точно където в рекичката се влива първият поток от дясна страна, ще поемете по черния междуселски път нагоре, право на север и ще стигнете във Фелдщин и никъде другаде! Запомнихте ли?

И така Швейк и фелдфебелът Ванек тръгнаха по начертания маршрут.

Беше след пладне. Местността дишаше тежко в страшната жега, а лошо заровените ями, в които бяха погребани войници, издаваха миризма на мърша. Стигнаха до една местност, където в подстъпите към Пршемишъл бяха се водили сражения и където картечниците бяха покосили цели батальони. В малките дъбрави край рекичката личаха следите от артилерийския огън. На големи пространства, както и по склоновете, вместо дървета от земята стърчаха някакви пречупени стволове и тази пустош бе набраздена от окопи.

— Гледката никак не ми напомня Прага — каза Швейк колкото да наруши мълчанието.

— По нас вече жътвата с преминала — обади се фелдфебелът Ванек. — В Кралупско ние започваме първи.

— След войната по тия места ще има добри реколти — каза след малко Швейк. — Няма да има нужда да купуват костна пепел за торене. За селяните е много полезно цял полк да изгние на нивите им. С една дума — поминък. Само ме е страх някой да не прелъже селяните, та да вземат да продават войнишките кости на захарните фабрики за костна пепел. Едно време в Карлинската казарма имаше един поручик Холуб, който беше толкова учен, че всички в ротата го смятаха за идиот, защото поради учеността си не можа да се научи да псува войниците и за всичко разсъждаваше от научно гледище. Един път войниците му доложиха, че хлябът, който им бяха раздали, не може да се яде. Друг офицер да беше на негово място, щеше да се ядоса от това нахалство, ама той не, остана си спокоен, никого не нарече нито свиня, нито прасе, нито пък удари някого по мутрата. Нареди само да свикат всички войници и започна да им приказва с благия си глас: „Преди всичко, войници, трябва да разберете, че казармата не е деликатесен магазин, та да си поръчвате мариновани змиорки, сардели и сандвичи по избор. Всеки войник трябва да бъде дотолкова интелигентен, че да лапа безропотно всичко, което му се сервира, трябва да бъде поне толкова дисциплиниран, че да не разсъждава върху качеството на това, което ще яде. Представете си, войници, че се отвори война. За земята, в която ще ви погребат след сражението, ще бъде все едно с какъв хляб сте се напраскали преди смъртта си. Тя, майката земя, ще ви разложи и излапа с все ботушите. В света нищо не се губи, войници, от вас ще израсте ново жито за нов хляб, за нови войници, които може би пак като вас ще недоволствуват и ще тръгнат да се оплакват, но не щеш ли, ще се натъкнат на някого, който ще ги тикне в ареста и ще ги държи там до второ пришествие, защото ще има право да стори това. Сега, войници, аз ви обясних всичко и смятам, че няма да стане нужда втори път да ви напомням, че който ще се оплаква в бъдеще, ще остане много доволен, когато се озове отново на свобода.“ „Поне да ни беше наругал“ — казваха си тогава войниците и цялата тая деликатност в лекциите на господин поручика страшно ги ядосваше. Затова веднъж ротата ме избра да му кажа, че всички го обичаме, но че това не е никаква служба, щом не ни псува. Аз взех, че отидох в квартирата му и го помолих да остави настрана всякакво стеснение, защото войнишката служба е нещо сурово и войниците са свикнали всеки ден да им се напомня, че са кучета и свине и че в обратен случай престават да уважават началниците си. Отначало той се възпротиви, започна да говори нещо за интелигенцията, за това, че днес войниците не бива да служат само под страх от бой, но накрая все пак отстъпи, напляска ме и ме изхвърли от вратата, за да си повиши авторитета. Като съобщих резултата от преговорите, всички много се зарадваха, но още на следния ден той пак ни разочарова. Идва той при мене и пред всички ми казва: „Швейк, аз вчера попрекалих, ето ви един златен, пийте за мое здраве. Човек трябва да умее да се държи с войниците.“