Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— Какво? Защо се смеете? — крещеше подпоручик Дуб от двуколката. — Ще ви науча аз, съветвам ви да не си играете с мене, вие не ме познавате!

Поручик Лукаш яздеше на кон, правеше му компания Швейк, който вървеше така бързо напред, сякаш не можеше да дочака момента, в който ще се сблъска с противника. През цялото време той приказваше:

— Направи ли ви впечатление, господин поручик, че някои от нашите войници съвсем са го олабили? Няма и трийсет килограма да са сложили на гърба си, а вече са се помъкнали като пребити. Аз мисля, че би трябвало да им се изнасят доклади, както правеше на времето поручик Буханек, бог да го прости, застреля се заради аванса, който беше взел от бъдещия си тъст срещу зестрата на жена си654 и който той изхарчи с разни проститутки. След това той взе друг аванс от втория си бъдещ тъст и сега вече постъпи по-разумно, тоя път остави на мира женските и постепенно проигра аванса на карти. Но все пак парите но се задържаха дълго у него и той беше принуден да се обърне за аванс към третия си бъдещ тъст. От третия аванс той си купи кон, арабски жребец, нечистокръвен…

Поручик Лукаш скочи от коня си.

— Швейк — каза той заплашително, — ако продължавате да разказвате и за четвъртия аванс, ще ви хвърля в канавката.

Той отново се метна на коня, а Швейк продължи сериозно:

— Съвсем не, господин поручик, за четвърти аванс и да искам да ви разкажа, няма да мога, защото той се застреля след третия.

— Най-сетне — каза поручик Лукаш.

— Но да си дойдем на думата — продължи Швейк, — такива доклади, каквито ни изнасяше поручик Буханек през време на походи, когато войниците започваха да капят от умора, би трябвало по моето скромно мнение да се изнасят за всички войници, точно както правеше и той. Той даваше почивка, събираше ни около себе си, както квачката събира пилците си, и започваше да ни разправя: „Дангалаци с дангалаци такива, не умеете вие да цените обстоятелството, че марширувате по земното кълбо, защото сте една необразована пасмина, та ви няма еша, на човек просто му се повръща, като ви погледне само. Представяте ли си да ви оставят да марширувате по слънцето, където теглото на един човек, който на нашата жалка планета тежи някакви си шейсет кила, е над хиляда и седемстотин килограма, представяте ли си как ще изплезите език, с какъв кеф ще марширувате, ако ви тегнат в раницата повече от двеста и осемдесет, кажи го, триста килограма, а пък пушката ви тежи сто и петдесет килограма? Има да пъшкате и да плезите езици като капнали от умора псета.“ Тогава с нас беше и един нещастен учител, който също се осмели да вземе думата: „Разрешете да доложа, господин поручик, но на Луната един такъв шейсеткилограмов човек ще тежи само тринайсет килограма. Да маршируваш на луната, е истинско удоволствие, защото раницата ни ще тежи само четири килограма. На луната ние просто ще плуваме във въздуха, а няма да маршируваме.“ — „Това вече е истинско безобразие — отвърна му тогава поручик Буханек, бог да го прости, — ти си търсиш просто белята, мизерник с мизерник, бъди доволен, че ще ти ударя обикновен земен плесник, защото, ако ти ударех някой от тия лунните, ти при твоето леко тегло щеше да полетиш някъде към Алпите и да се разплескаш върху тях. А пък ако ти ударех слънчев плесник, униформата ти щеше да се превърне на каша, а главата ти ще отхвръкне някъде в Африка.“ И така той му удари обикновен земен плесник, въртоглавият учител се разплака и ние продължихме марша. През време на целия поход, господин поручик, той хленчи и не преставаше да говори за някакво си човешко достойнство, за това, че уж с него се държали като с някаква безгласна твар. След това поручикът го изпрати да се оплаче по служебен ред, тикнаха го две седмици в ареста, а го държаха още и шест седмици след набора, но той не можа да си ги изслужи докрай, защото се изтърси, карали го да се върти на лоста, той не можал, и умря в болницата като симулант.