Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— Интересно наистина, Швейк — каза поручик Лукаш, — аз неведнъж съм ви казвал, че имате навик по особен начин да подигравате офицерството.

— Съвсем не, господин поручик — откровено му отговори Швейк. — Аз само исках да ви разкажа как някога в армията хората сами са си навличали беля на главата. Той, оня, мислеше, че е по-образован от господин поручика и искаше да го злепостави в очите на войниците с приказките си за месеца. А знаете ли, всички си отдъхнаха, като му удариха един по мутрата, никой не го съжали, напротив, всички се развеселиха от хубавия виц на господин поручика за земния плесник. Това се казва да спасиш положението. На човек трябва само да му дойде веднага нещо на ум и всичко се оправя. Преди години, господин поручик, в Прага живееше един господин на име Йеном, той имаше магазин, в който продаваше зайци и различни други птици. Той завързал връзки с дъщерята на книговезеца Билек. Господин Билек не беше във възторг от тия връзки и заяви публично в пивницата, че ако господин Йеном дойде у тях да поиска ръката на дъщеря му, щял да го изхвърли от стълбите като парцал. Господин Йеном от мъка се напил, но все пак отишъл у господин Билек, който го посрещнал в антрето с един голям нож, с какъвто книговезците обрязват книгите. Изревал му какво иска, а нашият господин Йеном така силно пръднал, че чак стенният часовник спрял. Господин Билек прихнал да се смее, веднага му подал ръка и се разплул от любезност: „Заповядайте, господин Йеном, заповядайте, седнете, да не би да сте напълнили гащите — та аз не съм толкова лош човек, вярно е, че исках да ви изхвърля оттук, но сега виждам, че вие сте съвсем приятен господин, вие сте оригинален човек. Аз съм книговезец, прочел съм много романи и разкази, но досега никъде не съм чел кандидат за женитба да се представя така.“ При това той щял да си умре от смях и с голяма наслада го уверявал, че му се струва, като че ли се познават от рождение, сякаш са родни братя. Поднесъл му пури, изпратил веднага да донесат бира, сарфалади, извикал жена си и ѝ го представил с всичките подробности на пръдването. Тя плюла и си излязла. След това повикал дъщеря си и ѝ казал: „Тоя господин дойде да поиска ръката ти при такива и такива обстоятелства.“ Дъщерята веднага се разплакала и заявила, че не го познава, че не иска да го види; не останало нищо друго, освен двамата да си изпият бирата и изядат сарфаладите и да се разделят. След това книговезецът Билек изложил господин Йеном и в кръчмата, която посещавал, и накрая навсякъде из квартала господин Йеном станал известен само под името „Йеном Посеркото“ и всички разказвали как искал да спаси положението. Изобщо, господин поручик, човешкият живот е толкова сложен, че животът на отделния човек е просто дрипа в сравнение с него. Преди войната в пивницата „При чашата“ на Боище идваше един старши полицай, Хубичка се казваше, доколкото си спомням, и един журналист, който събираше счупени крака, сгазени хора и самоубийци и ги поместваше във вестниците. Журналистът беше един веселяк, по-голямата част от времето си го прекарваше в ареста на полицейския участък, в редакцията стоеше съвсем малко. Един път той напи старшията Хубичка и го накарала си сменят дрехите в кухнята; така старшията стана цивилен, а господин редакторът стана старши полицай — той скри само номера на пистолета и тръгна на обход из Прага. На Реслова улица, зад бившия Световацлавски затвор, той се натъкнал в нощната тишина на един стар господин с цилиндър и шуба, който вървял под ръка с една стара госпожа, също с кожено палто. Те бързали да се приберат в къщи и нищо не говорели. А той ги доближил и креснал в ухото на стария господин: „Стига сте викали, защото ще ви арестувам!“ Представяте ли си, господин поручик, колко се уплашили хората. Напразно се опитвали да му обяснят, че се касае навярно за някаква грешка, защото те се връщали от банкет у областния началник. Каретата ги докарала зад Народния театър и понеже искали да подишат чист въздух, тръгнали пеша, живеели ей тук на Моран, той бил главен съветник в областното управление, а жената била съпругата му. „Няма защо да ме баламосвате — изкрещял отново преоблеченият редактор, — как не ви е срам, твърдите, че сте главен съветник в областното управление, пък се държите като хлапак. Аз вече продължително време ви наблюдавам как удряте с бастуна си по ролетките на всички магазини, които ви се изпречват на пътя, и как вашата съпруга, както казвате, ви помага.“ — „Та аз нямам бастун, нали виждате? Трябва да е бил друг някой преди нас.“ — „Че как ще имате — отвръща преоблеченият редактор, — като го счупихте о бабата, дето ходи по кръчмите и продава печени картофи и кестени, много добре видях.“ Госпожата вече не можела и да плаче, а господин главният съветник от областното управление толкова се разнервирал, че започнал да говори разни неща за някакви си простаци и тям подобни, за което бил арестуван и предаден на първата патрулна двойка в района на полицейския участък от улица Салмова. Преоблеченият редактор казал па патрула да заведат арестуваната двойка в участъка. За себе си твърдял, че е от участъка при „Свети Индржих“ и бил по служба на Винохради, когато случайно се натъкнал на тия двамата при едно сбиване. Те освен че нарушавали нощното спокойствие, но извършили и престъплението — „обида на служебно лице“. Казал им още, че отива да уреди своята работа в участъка при „Свети Индржих“ и че след един час щял да дойде в Салмова. Така патрулът отмъкнал двамата със себе си. В участъка на улица Салмова те стояли до сутринта и чакали старшията. Журналистът през това време заобиколил и се върнал в „При чашата“ на Боище, там събудил старшията Хубичка и най-деликатно му съобщил какво се е случило, казал му и какви разправии го чакат, ако не си затваря устата…