Аленото цвете и бялото

— Не — настоява той, — старецът да си стои у дома.

Шугър забелязва проблясъка на стомана в погледа му и изтръпва от страх при мисълта какво може да означава за нея този проблясък. Дали това не е начало на охлаждането на отношенията им? Не, не е възможно — нали само преди минута й призна с крива усмивка, че тя се е превърнала в негов „първи помощник“? Но ако просто полковникът е изпаднал в немилост, съществуват ли сред познатите й други мъж, които биха дошли с нея в Мичъм, за да й придадат известна почтеност в очите на работниците по полето?

Шугър прехвърля светкавично на ум мъжете, които е познавала през живота си; една мрачна празнина на мястото на непознатия й баща; двете огромни фигури на наемодатели с разкривени от гняв лица, които редовно разплакваха майка й (това беше много отдавна, преди майка й да задраска сълзите от репертоара си); „любезният джентълмен“, който дойде да я топли в леглото през нощта, когато тя загуби девствеността си; и после всички останали — смътно очертана верига от полуголи фигури, като изродите, които показват по панаирите — само че срасналите тела не са само две, а безчет. Спомня си един от клиентите си, който беше еднокрак, защото отрязаният крак се блъскаше постоянно в коляното й; припомня си тънките устни на онзи, който щеше да я удуши, ако Ейми не я бе спасила; спомня си идиота; със сплескана глава и гърди, по-големи от нейните; спомня си рамене, обрасли с косми и помътнели от глаукома очи; членове с размера на бобено зърно и на краставица, морави, препънати, с брадавици, родилни белези и татуировки, дори с белези от опити за самокастриране. Това са части на мъже, които е познавала, които е описала във „Възходът и падението на Шугър“ — в романа, в който всички те биват безмилостно изклани. Господи, няма ли на този свят поне един мъж, когото да не ненавижда?

— Аз… признавам си — казва тя, откъсвайки се от картината, която вижда в мислите си — как върви подръка с малкия Кристофър, — че надали ще открия друг подходящ придружител.

— Не е необходимо да водиш когото и да било, мила — казва разсеяно Уилям и насочва вниманието си отново към опаковките.

— О, Уилям — възразява тя, без да вярва на ушите си. — Но нали може да стане скандал?

Той изръмжава раздразнено — мислите му са заети с избора между синьо–зелено и маслиненозелено и златно.

— Няма да робувам на дребнавости, дявол да го вземе. Нека работниците във фермата дрънкат, ако щат! Чуя ли нещо, всеки, който си е отворил устата, ще изхвърчи… Боже мили, аз съм собственик на голям концерн, на всичкото отгоре наскоро погребах брат си; занимават ме много по-сериозни неща от клюките, разнасяни от някакви си работници. — Уилям се привежда решително напред и вдига маслинено-зелената панделка. — Не ме е грижа за парите! — заявява той. — Това ми харесва, а това, което се харесва на мен, се харесва и на клиентите.

Зашеметена от радост, Шугър го прегръща, а той я целува добродушно по челото.