Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Ножът отново се появи. Цепна яката на пуловера ми. Усетих как върхът мина покрай гърлото ми, но така и не ме докосна по кожата. Завъртях се и отскочих встрани, после се изправих припряно и размахах бухалката из пространството. Тя удари мъжа някъде при ключицата. Това не бе достатъчно, за да го поваля или да му счупя някоя кост, знаех обаче, че го е заболяло. Долових как той се дръпна от удара и си пое дъх. Замахнах рязко назад и пак ударих с бухалката — в същата посока и малко по-високо, където бях чул поемането на въздух.
Ударът беше съвършен. Уцелих мъжа някъде високо по шията. Чу се гадният звук на кост, която се троши. С третия удар го фраснах по черепа и го запратих във въздуха. Той издаде странен звук и се свлече на пода. Както се беше проснал, задиша тежко, но после заглъхна. Стиснах очи и без да се замислям, замахнах като за последно по посока на звука. Не исках да го правя, ала нямах друг избор. Трябваше да довърша мъжа: не защото го мразех или дори защото се страхувах, а просто защото трябваше да го направя. Чух как в мрака нещо се пука като плод. Като диня. Застинах, както стисках точно пред себе си бухалката. После си дадох сметка, че треперя. Целият. И че не мога да спра. Отстъпих една крачка назад и извадих от джоба си електрическото фенерче.
— Недей! — извика глас в тъмнината. — Недей да гледаш!
Гласът на Кумико ми викаше от вътрешната стая и се опитваше да ме спре, за да не погледна. Но аз бях длъжен да го направя. Бях длъжен да видя. Бях длъжен да разбера какво е това нещо насред мрака, което току-що бях направил на пихтия. Знаех защо Кумико ми забранява да гледам. Беше права: не биваше да гледам. Но сега вече държах фенерчето в ръка и тази ръка се движеше сякаш от само себе си.
— Моля те, умолявам те, спри! — изкрещя Кумико. — Не гледай, ако искаш да ме отведеш отново у дома!
Стиснах зъби и бавно издишах въздуха, който бях затворил в дробовете си. Но треперенето не спираше. Във въздуха се носеше отвратителна миризма: миризма на мозък, на насилие и смърт. Бях го направил аз — именно заради мен въздухът миришеше така. Намерих канапето и се свлякох на него. Опитах се да спра гаденето, но то надделя. Повърнах върху килима всичко от стомаха си и когато го изхвърлих, започнах да повръщам стомашен сок, после въздух и слюнка. Докато повръщах, пуснах бухалката на пода. Чух я как се търкаля в мрака.
След като спазмите в стомаха ми попреминаха, понечих да извадя носната кърпа, за да си избърша устата, но не успях да си помръдна ръката. Не успях и да стана от канапето.
— Хайде да си ходим — казах на мрака в съседната стая. — Всичко приключи. Хайде да вървим.
Жената не отговори.
Там вече нямаше никого. Свлякох се върху канапето и затворих очи.
Усетих как силите ме напускат, как изтичат от пръстите, раменете, врата, краката ми… Болката от раните също започна да се притъпява. Тялото ми губеше всяко усещане за маса и материалност. Това обаче не ми вдъхна тревога, не ми вдъхна никакъв страх. Без да се съпротивлявам, се предадох, предадох плътта си на някакво огромно топло нещо, което дойде съвсем естествено да ме обгърне. Тогава разбрах, че минавам през пихтиестата като медуза стена. Единственото, което трябваше да направя, бе да се оставя на лекия поток. „Никога вече няма да се върна тук“, казах си аз, докато минавах пред стената. Всичко беше приключило. Но къде беше Кумико? Къде бе отишла? Трябваше да я отведа от стаята. Точно заради това убих мъжа. Точно заради това му бях пръснал като диня черепа. Точно заради това аз… Но вече не можех да мисля. Съзнанието ми потъна в дълбокия вир на нищото.
Когато дойдох на себе си, видях, че отново седя в мрака. Както винаги гърбът ми беше опрян на стената. Бях се върнал на дъното на кладенеца.
Но това не бе обичайното дъно на кладенеца. Тук имаше нещо ново, нещо непознато. Опитах се да впрегна сетивата си, за да разбера какво става. Какво беше толкова различно? Ала сетивата ми още бяха в състояние на почти пълно вцепенение. Схващах само частично, откъслечно къде се намирам. Имах чувството, че е станала грешка и съм в чужда обвивка. Но постепенно започнах да разбирам какво е.
Вода. Бях заобиколен от вода.
Кладенецът вече не беше сух. Седях чак до кръста във вода. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокоя. Как беше възможно? Кладенецът се пълнеше с вода, но не студена. Усещах я топла. Имах чувството, че съм се потопил в затоплен басейн. Тогава ми хрумна да проверя в джоба си. Исках да видя дали електрическото фенерче още е там. Дали го бях донесъл със себе си от другия свят? Имаше ли някаква връзка между случилото се там и тази действителност? Ала ръката ми не се помръдна. Не можех да раздвижа дори пръстите си. Цялата сила бе изтекла от ръцете и краката ми. Не можех да се изправя.