Искрено ваш Шурик [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Факел експрес
- ISBN: 978-954-9772-47-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Искрено ваш Шурик [bg]». Краткое содержание книги:
Майка й я заведе на училище и през първите години там тя още не можеше да намери никаква връзка между слизащите на перона в Акмолинск особени и щастливи хора и кривите чертички, които неохотно изписваше в тетрадките, но в края на втори клас сякаш й просветна: започна да учи страстно, яростно и способностите й — малки или големи, нямаше значение — се напрягаха до последен предел, и този предел се разширяваше, и от година на година тя се учеше по-добре и по-добре, така че продължи в гимназия, макар че почти всички момичета след седми клас започнаха работа в завода или отидоха в занаятчийското училище.
Завърши гимназия със сребърен медал. Химичката, Евгения Лазаревна, нейна класна ръководителка, московчанка от заточените, също останала в Казахстан, придумваше Аля да замине за Москва, да кандидатства в университета, в Химическия факултет.
— Повярвай ми, този талант е не по-малко рядък от таланта на пианист или математик. Ти усещаш структурата — възхищаваше се Евгения Лазаревна.
И самата Аля знаеше, че мозъкът й е укрепнал, че зрителната памет, която позволяваше на дядо й само с бегъл поглед към променилото очертанията си стадо да забележи липсата на една-единствена овца, запечатва с лекота химически формули, техните разклонени структури, пръстените и филизите на радикалите…
— Не, не сега, ще отида след две години — твърдо каза Аля и не я дари с обяснения.
Евгения Лазаревна само махна с ръка: за две години всичко ще се изгуби, ще отиде на вятъра…
По това време Галина Ивановна стана инвалид: единият й крак не се прегъваше в коляното, вторият едва се тътреше. Аля отиде в производството, наистина не в цеха, а в лабораторията. Евгения Лазаревна я уреди при своя бивша ученичка. Две години Аля работи като каторжница на бройка и половина, по дванайсет часа на ден. Спести пари за билет, купи си синя вълнена жилетка, черна пола и обувки с токове. Още сто рубли скъта като запас. Но не това беше най-важното: освен двегодишния трудов стаж тя имаше и направление за следване от родния завод, вярно, не за университета, а за институт „Менделеев“, за Технологичния факултет. Сега беше „национален кадър“. Майка й, която току-що бе станала инвалид „втора група“ с костна туберкулоза, я молеше да остане, да кандидатства тук, в Акмолинск, в Педагогическия институт, щом толкова я е присърбяло да учи. Тя вече се бе наканила да мре и обещаваше да не задържа дълго дъщеря си. Но Аля просто не чуваше това.
С обувките на токове на бос крак, с куфар, натъпкан с учебници, тя се качи на влака. Коравите обувки бяха протрили до кръв стъпалата й още по пътя към гарата. Но това нямаше значение: към себе си тя беше още по-безжалостна, отколкото към майка си.
Още във влака взе твърдо решение никога вече да не се върне в Казахстан. Още не беше виждала Москва, но вече знаеше, че ще остане там завинаги.
Нито мечтата, нито въображението й бяха успели да се извисят до невиждания блясък на живата столица. Казанската гара, средище на суетня, блъсканица и мръсотия, презряна от московчани клоака на града, се видя на Аля като преддверие на рая. Тя излезе на площада — великолепието на града я порази. Слезе в метрото и се вцепени: оказа се, че раят бил не на небето, а под земята. Пътува до „Новослободская“ и цветните стъкълца в жалките витражи на подземната станция се оказаха най-дълбокото художествено преживяване в живота й. Половин час, обливайки се в благоговейни сълзи, тя стоя пред грейналото пано, преди да излезе на белия свят. Но повърхността отначало я разочарова: от беломраморния дворец във всички посоки се виждаха незначителни къщички, не по-хубави от акмолинските. И докато разглеждаше невзрачното кръстовище, изведнъж отнякъде й лъхна на сладък хляб също тъй приказно и празнично като от цветното стъкло.
Хлебарницата беше отсреща, напряко от метрото. Стара едноетажна сграда. Тя тръгна по ароматната вълна. Вътре блестяха синьо-бели фаянсови плочки и това също беше великолепие. Хлебарницата наистина беше хубава, някога беше принадлежала на Филипов, в сутерена още съществуваше фурната и дори в нея работеше старият хлебар, който преди революцията бе започнал като чирак край пещта…
Вътре в хлебарницата въздухът беше такъв, че сякаш можеше да отхапваш от него и да го дъвчеш. И имаше толкова хляб, че очите не го побираха. Беше като чудо невиждано и Аля отначало си помисли, че сигурно е толкова скъп, че тя не може да си купи. Но цената му беше обичайната, като в Акмолинск. Тя веднага си купи кравай, кифла с мая и ръжена питка. Захапа кравая, макар да й беше жал за красотата му. От него се посипа брашно, толкова фино и бяло, каквото в Казахстан не беше виждала. Нищо по-вкусно от този хляб не беше хапвала в живота си…