Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— От Алппен, второто слънце на планетата — промълви той. — Пред нас са върховете на Ифдон Марест… Да вървим към убежището ни.
— Въобразявам ли си или наистина усещам, че светлината ми причинява болка? — попита Маскул.
— Не си въобразяваш. Истина е — рече Панаве. — Може ли да е иначе, когато изпитваш привличането на две слънца с различна природа? За щастие, не си изложен на лъчите на Алппен, то не се вижда оттук — каза Панаве и продължи: — Ще трябва да идеш чак до Ифдон, за да го видиш.
— Защо казваш „за щастие“?
— Защото навярно няма да издържиш мъчителното страдание, което биха предизвикали у теб тези две противоположни сили… всъщност не зная…
Докато изминаваха късото разстояние, което оставаше, Маскул бе замислен и неспокоен. Нищо не можеше да проумее. Каквото и да попаднеше пред погледа му, се оказваше мигновено мистерия. Безмълвието и неподвижността на планинските върхове бяха натежали от мрачна тайнственост и очакване. Панаве му хвърли приятелски угрижен поглед и без да се помайва, ги поведе по горската пътека, която се спускаше по планинския склон до входа на една пещера.
Тук Панаве и Джойуинд бяха намерили подслон. Вътре беше тъмно. Съпругът взе черупка, напълни я с течност от близкия кладенец и поръси пясъчния под. Постепенно пещерата се изпълни със зеленикава фосфоресцираща светлина, която не угасна през цялото време, докато останаха там. Вътре нямаше мебели. За легла им служеха купчина сухи листа от папрат.
Щом влезе, Джойуинд падна изтощена на земята. Мъжът й се притече на помощ, хладнокръвен, но грижовен. Изми лицето й, даде й да пие, предаде й от силата си през своя магн и я сложи да поспи. Маскул беше дълбоко натъжен, че благородната жена страдаше заради жертвоготовността си. Панаве започна да го успокоява.
— Наистина, пътуването дотам и обратно беше дълго и мъчително, но бъдещите й пътувания ще са по-леки… Такава е природата на саможертвата.
— Не ми е ясно как аз едва успях да се справя с огромното разстояние сутринта, а тя е вървяла два пъти повече!
— Във вените й вместо кръв тече любовта, затова е толкова силна — успокои го Панаве.
— Знаеш ли, тя ми преля от кръвта си?
— Сигурно, защото иначе даже нямаше да можеш да стоиш прав — кимна мъжът в бяло.
— Никога няма да го забравя.
Преминаващият ден отвън, гаснещата светлина във входа на пещерата, прохладното уединение вътре приспиваха Маскул. Но любопитството му беше по-силно от умората.
— Ще й пречим ли, ако поговорим? — попита той.
— Не.
— Как се чувстваш?
— Трябва да поспя — въздъхна Панаве. — Но за теб е по-важно да научиш още нещо за новия си живот. Не всичко е толкова невинно и идилично, както си мислиш. Преди да обходиш този свят чак до края му, трябва да си готов за опасностите му.
— О! Знаех си! — възкликна Маскул. — Как да постъпим? Да ти задавам ли въпроси или ще ми разкажеш най-важното според теб?
Панаве направи знак на Маскул да седне върху една купчина папрат, а сам той се настани на друга, облегнат, на лакът и с изпружени крака.
— Ще ти разправя за моя живот — започна той. — От събития ще разбереш на каква планета си попаднал.
— Много съм ти задължен — поблагодари Маскул и се приготви да слуша.
Панаве, замислен, започна разказа си след кратка пауза с равен и благ глас.
РАЗКАЗЪТ НА ПАНАВЕ
— Първият ми спомен е от времето, когато бях тригодишен (съответства на вашите петнайсет години, защо тук растежът е по-бърз). Родителите ми ме заведоха при Брудвиол, най-големия мъдрец на Торманс. Домът му беше в голямата гора Уомбфлаш. Вървяхме три дни сред дърветата, а нощувахме под клоните. Колкото повече напредвахме, дърветата ставаха все по-високи и скоро върховете им се загубиха от погледа ни. Дънерите им бяха тъмночервени, а листата — от светъл улфир. Баща ми непрекъснато спираше да медитира. Ако не го прекъсвахме насила, щеше да си остане по половин ден, потънал в съзерцание. Майка ми произхождаше от Пулингдред и нямаше подобни привички. Беше прекрасна, великодушна, обаятелна… и енергична. Тя непрекъснато го подканяше да продължим пътя си. Безкрайните им кавги ми причиняваха страдание. На четвъртия ден прекосихме част от гората, опасваща Пластящото се море. Неговата повърхност е осеяна с водни ями, които не издържат тежестта на човек и тъй като тези участъци не се различават от останалите, е опасно за преминаване. Баща ми посочи незабележима линия към хоризонта и ми каза, че това е Островът на Свайлон. Понякога натам отиват пътешественици, но никой не се е върнал обратно. Вечерта него ден намерихме Брудвиол прав насред дълбока кална яма, заобиколена от всички страни с високи по деветдесет метра дървета. Беше едър старец, здрав и мускулест, сбръчкан и навъсен. На възраст беше сигурно на сто и двайсет от нашите години или почти на шестстотин от вашите. Тялото му беше троично… с три крака, три ръце и шест очи, разположени на равно разстояние едни от други на главата му. Затова имаше много зорък и проницателен вид. Беше застинал неподвижен в някакъв транс. Впоследствие научих поговорката му „Да легнеш означава да спиш, да седнеш означава да мечтаеш, да си прав означава да мислиш“. Баща ми мигновено изпита желание да го имитира и потъна в поредната медитация. Майка ми обаче троснато ги събуди и двамата. Мрачен и разгневен, Брудвиол я попита какво иска. Тогава и аз научих каква е целта на пътуването ни… Бях необикновен… нямах пол. Дълбоко разтревожени, майка ми и баща ми искаха да получат съвет от най-мъдрия сред хората.