Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))
- Автор: Лазаров Веско
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))». Краткое содержание книги:
Ракията и виното клиентите пиеха с юзчета. Скарата се сервираше направо в дървени танурчета. Много често клиентите отиваха до скарата, пробираха си каквото им хареса и с машата го слагаха на танурчето.
Веднъж дошъл някакъв виден столичен адвокат. Довел го негов колега да обядват. Отишъл до тезгяха и попитал:
— Какво ще ми предложите за обяд?
Танас си наливал юзчетата и не повдигнал глава, а и да я е повдигнел, от ароматния пушек нищо не се виждало. Помислил, че е някой шегаджия врачанин и му отговорил:
— Курче на танурче! Вземи си танурче и иди си избери от скарата! Ама гледай да е по-голямо и да е добре опечено!
Адвокатът се посмутил за момент, но после взел едно танурче и си избрал каквото му харесвало.
През време на обяда, заедно с момичката схрускал едно малко въгленче. Бетнал танурчето на страна, отишъл на тезгяха и възмутено казал:
— Как може такова нещо? Щях да си счупя зъбите. Провинциалист с провинциалист!
Танас миел юзчетата и ги подреждал. Погледнал възмутения клиент и си изтрил ръцете в мазната престилка. После вдигнал, показалеца на дясната ръка и му посочил табелата, на която пишело:
„Тук е така!“
Цялата кръчма избухнала в смях, а видният адвокат бързо, бързо изнесъл дебелия си задник.
ДАНЕТО И САЛИ
Ще бъде голям грях, да не кажа престъпление, ако не опиша една малка част от хората, които придаваха колорита на Враца. „Сериозните“ хора на града ги наричаха „шашави“. Етикет за хора с известни умствени недостатъци. Аз мога да се съглася! до някъде, затова защото всеки един от тях си беше по своему „шашав“. Да е шашав човек, не значи че трябва непременнс да е с умствени отклонения. Няма човек на тази земя определени моменти да не е бил шашав. Всяко увлечение по нещо си е своего рода шашавлък. Сега е модерно тогавашна шашавлък да се нарича в най-лека форма мечтателност, в средна — хоби, а при по-силна форма — ексцентричност. Твърдо съм убеден, че ако всички хора са били „сериозни“, човечеството да е застинало в определен стадий на развитие и да не е помръднало векове напред. Нима Икар, Архимед, Кюри, Айнщайн не са били по своему шашави?
Моля да ми бъде простено, че в защита на моята теза дадох пример със светила на човечеството! Моите герои са много далеч от тях и тяхната шашавост се свежда до решаване дребните им житейски проблеми. В хода на събитията, които описвам, ще се убедите дали тези герои са по-шашави от онези сериозните и умните.
Дането живееше в бащината си къща до Пинташката бахча. Доколкото е известно на автора, е учил в гимназия, но дали е завършил не е знайно. Едно солидно за времето си образование.
Винаги внимателен, учтив и леко изнервен, много чувствителен, със забързана походка го срещаха сутрин врачани. Като всички и той отиваше да се труди. Местоработата му беше площад „Ботев“. Обикаляше кафенетата, адвокатските кантори, халите и фурните. Работеше като момче за поръчки. Разнасяше срещу минимално възнаграждение по адвокатските домове покупките — месо, хляб, зеленчуци и други.
На главата си носеше офицерска фуражка, а военната му куртка беше окичена с медали и значки. Те бяха основния му шашавлък. Ако направим сравнение със съветските ръководители и военни по онова време ще видим, че шашавлъка на Дането е милионна част от тяхния. Дането носеше по четири, пет медала, докато за техните нямаше място по гърдите им. Единственото, по което си приличаха, бе че и те, и Дането се самоизтъкваха и самонаграждаваха. Богатото му въображение и фантазия бяха изградили един мил и скъп образ за него — несъществуващата чехкиня, на която бе предан роб. Тя бе за него като Дулцинея Тобозка за побратимия му Дон Кихот. Знаейки за тази любов, неколцина врачани мюзевири регулярно му изпращаха любовни послания от нея. Обръщението винаги беше: „Мой любими, Йорданциславе!“ Когато получеше такова писмо, той беше неописуемо щастлив. Прегърнал писмото до гърдите си, танцуваше под звуците на устната хармоника на приятеля си Салията. Когато Сали го нямаше — като си пееше „О, донна Клара“. Тази любов го окриляше и той с нетърпение очакваше съдбовния миг, но…