Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
— Мисля, че искахте. И го правите добре.
— А какво ще кажете за мисълта: „Съжалявам единствено за онова, което не съм направил“?
— Това не е моя мисъл — поклатих глава аз. — А на някой, който повече си е стоял вкъщи.
Знаех, че този ден няма да науча нищо повече за баща й или за непознатия, освен ако не започна да я разпитвам, което щеше да ме издаде. Време беше да вдигаме платната.
— Ще продължите ли с пазаруването? — попитах.
— Имах намерение, но след по-малко от час имам среща в Джинбочо.
— С някой приятел? — попитах от професионално любопитство.
Тя се усмихна.
— С мениджъра ми.
Платих сметката и излязох с нея на „Аояма-дори“. Тълпата беше пооредяла и въздухът беше хладен и натежал. През двете седмици, откакто бях премахнал Кавамура, температурите бяха паднали осезаемо. Вдигнах глава. В облаците не се виждаше пролука.
Бях се наслаждавал на срещата много повече, отколкото очаквах — всъщност повече, отколкото ми се искаше. Но студът като че ме отрезви, съживявайки спомените и съмненията ми. Вгледах се в лицето на Мидори. Какво й сторих? И какво правя сега?
— Какво има? — попита тя.
— Не, нищо. Просто съм уморен.
Тя се огледа.
— Имам чувството, че видяхте някого.
Поклатих глава.
— Не, никого не съм видял.
Тръгнахме и стъпките ни отекнаха тихо по тротоара.
— Ще дойдете ли да ме чуете пак? — внезапно попита тя.
— Бих искал — това беше глупаво, но не исках да се замислям.
— В петък и събота ще свиря в „Блу ноут“.
— Знам — още една глупост.
Тя се усмихна.
Докато й държах вратата на таксито, една досадна част от мен не спираше да се пита какво ли би било да се кача заедно с нея. Колата вече потегляше, когато тя свали стъклото и каза:
— Елате сам.
8.
В петък получих ново съобщение от Хари, в което се казваше да проверя обявите.
Беше установил, че непознатият от влака наистина е репортер. Франклин Булфинч, шеф на токийската редакция на списание „Форбс“. Той беше един от петимата чужденци в този блок. Работата на Хари беше само да сравни адресните регистрации с данните от имигрантската служба. Дори ми беше набавил снимка, за да потвърдя, че човекът е същият. Същият беше.
Препоръчваше ми и да хвърля един поглед на forbes.com, където можех да видя статиите на Булфинч. Влязох в сайта и прекарах няколко часа в четене на статиите за предполагаеми тайни съглашения между правителството и якудза, за похватите на Либерал-демократическата партия, която използва заплахи и подкупи, за да контролира пресата, за цената, която обикновеният японец плаща за цялата тази корупция.
Статиите на Булфинч, писани на английски, нямаха кой знае какъв отклик в Япония, а местната преса не правеше нищо да подпомогне усилията му. Представих си колко зле му се отразява това. От друга страна, тъкмо тази може би беше причината да не ми възложат отстраняването му.
Предположих, че Кавамура е бил един от източниците на информация на Булфинч и почувствах неволно уважение към упоритостта му — информаторът му получава сърдечен пристъп пред очите му и единственото, което прави той, е да му пребърка джобовете, търсейки носителя на информация.
Явно някой беше надушил връзката и беше сметнал за рисковано отстраняването на шефа на чужда редакция, така че най-безопасно би било да се премахне източникът. Това задължително е трябвало да изглежда като естествена смърт, за да не наливат още вода в мелницата на Булфинч. И ме бяха наели мен.
Е, добре. Значи не е имало дублиращ отбор. Сбъркал бях за Бени. Сега можех да си отдъхна.
Погледнах часовника си. Още нямаше пет. Ако имах желание, до седем щях да стигна до „Блу ноут“.
Харесвах музиката й, харесвах и присъствието й. Тя беше привлекателна и аз също я привличах, в това не се съмнявах. Съблазнителна комбинация.
„Върви! — казах си. — Ще е забавно. Знае ли някой какво ще се случи после? Може да се получи хубава вечер. Химията я има. Само за една нощ.“
Глупости! Не знаех какво ще се случи след представлението, но Мидори не ми приличаше на жена за една нощ. Тъкмо затова толкова исках да я видя и затова не можех да си го позволя.
„Какво ти става? Трябва да се обадиш на някоя от твоите познати. На Кейко-чан, тя е винаги готова да се позабавлява. Вечеря, може би в онова италианско ресторантче в Хибия, вино, хотел.“
В този момент обаче перспективата да прекарам вечерта с Кейко-чан ми се стори странно потискаща. Може би малко тренировка вместо тази среща? Реших да отскоча до Кодокан, едно от местата, където играя джудо.
Кодокан, или Училище за постигане на Пътя, е основан през 1882 година от Кано Джигоро, бащата на модерното джудо. След като изучавал различни школи в боя с мечове и ръкопашния бой, Кано създал нова бойна система, основана на принципа за максимална ефективност при прилагането на физическа или умствена енергия. Най-грубо казано, джудото се отнася към популярната на Запад борба така, както каратето към бокса. То е система не от удари и ритници, а от хвърляния и захвати, както и смъртоносни техники на душене, които трябва да се прилагат много внимателно в залата за тренировки. Джудо означава буквално „път на добротата“ или „път на отстъпчивостта“. Чудя се как ли би възприел Кано моята интерпретация.