Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
Днес Кодокан се помещава в неочаквано модерна осеметажна сграда в Бункиоку, югозападно от парка Уено, и е само на няколко километра от моя квартал. Взех метрото до Касуга, най-близката станция, в съблекалнята се преоблякох и се качих в дайдоджо, главната зала за тренировки, където заварих отбора на Токийския университет. След като преодолях с лекота първия си уке и го принудих да се предаде със задушаваща хватка, всички те се наредиха на опашка да си премерят силите с героя на деня. Бяха млади и жилави, но не можеха да се мерят с опита и коварството на зрялата възраст. След половин час рандори аз все още побеждавах, особено на земята.
На няколко пъти забелязах някакъв японец куроби — черен колан — да си почива на татамито в ъгъла. Коланът му беше доста овехтял, по-скоро сив, отколкото черен, което показваше, че го носи от години. Възрастта му трудно можеше да се определи — косата му беше гъста и черна, но в лицето му имаше нещо, което говореше за зрелост и опит. Движенията му обаче бяха младежки. На няколко пъти усетих, че съм обект на вниманието му, макар че нито веднъж не срещнах погледа му.
Трябваше ми почивка, затова се извиних на студентите, които продължаваха да се редят, за да си опитат силите срещу мен. Беше ми приятно да побеждавам джудоки два пъти по-млади от мен, но се чудех колко ли още ще издържа.
Оттеглих се в дъното и докато почивах, наблюдавах черния колан, който упражняваше харайгоши с един от студентите. Хватките му бяха толкова мощни, че един-два пъти видях студентчето да се мръщи от болка.
След края на двубоя черният колан благодари на момчето и се упъти право към мен.
— Ще имате ли нещо против да опитаме едно рандори? — попита той на английски с едва доловим акцент, като се поклони.
Вдигнах поглед и видях две блестящи черни очи и силна челюст и дори усмивката не можеше да смекчи впечатлението за сила. Бях прав, че ме е наблюдавал, макар да не го бях видял да ме гледа. Дали беше забелязал нещо чуждо в чертите ми? Може би и тъкмо затова искаше да си опита силите срещу гайджин, макар че това повече би подхождало на някой млад джудока. Пък и английският му беше много добър. Това също беше странно. Японците, които най-много искат да си премерят силите с чужденци, обикновено са и най-неизкушени в общуването с тях, и английският им обикновено отразява тази липса на опит.
— Кочира косо онегай шимасу — отговорих на японски. За мен е удоволствие. Това обръщение на английски ме подразни. — Никонго у а декимасу ка? — Не говорите ли японски?
— Ей, мочирон. Нихонджин десу кара. — Разбира се, че говоря. Аз съм японец.
— Коре уа шицури: шимасита. Уаташи мо десу. Десу га, хатсуон га амари мигото дата но де… — Извинете. Аз също. Но произношението ви е толкова съвършено, че…
Той се засмя.
— Вашето също. Надявам се и джудото ви да е такова.
Но продължаваше да се обръща към мен на английски, което обезсмисляше комплимента му.
Застанах нащрек. Говоря японски като роден език, не по-зле от английския, така че да ми правят комплимент за доброто произношение е обидно. Пък и ми се искаше да разбера защо е решил, че говоря английски.
Намерихме свободно място на татамито, поклонихме се и започнахме да се дебнем. Той беше изключително спокоен и подвижен. Опитах деаши-барай, да го покося с крак, но той парира също с крак и ме повали на дюшека.
Мамка му, много беше бърз! Скочих светкавично на крака и отново заехме същата позиция, като този път се въртяхме в обратната посока. Ноздрите му бяха леко издути, но това беше единственият признак, че полага някакво физическо усилие.
Сграбчих здраво десния му ръкав с лявата си ръка. Добра позиция за ипон сеонаги. Но той сигурно го очакваше, затова се извъртях между ръцете му и се приготвих да го хвърля. Той обаче го беше предвидил и ме подкоси с крак. Преди да се усетя, лежах на дюшека.