Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
Тя отметна глава и се засмя, без да си даде труд да прикрие устата си с ръка, както кой знае защо правят повечето японки, и аз отново бях поразен от необичайната й самоувереност.
— Това ми хареса — заяви тя и кръстоса ръце на гърдите си.
Усмихнах й се в отговор.
— Какво правите? Малко на пазар?
— Малко, А вие?
— И аз. Крайно време е да си купя ново куфарче. Ние, консултантите, трябва да правим добро впечатление. Виждам, че сте почитателка на „Пол Стюарт“. Мислех да се отбия там.
— Хубав магазин. Знам го от Ню Йорк и се радвам, че откриха филиал тук.
Вдигнах вежди.
— Колко дълго сте били в Ню Йорк?
— Известно време — отвърна тя със същата загадъчна усмивка, без да сваля поглед от мен.
„Костеливо орехче! — помислих си. — Предизвикай я!“
— И как сте с английския? — превключих на майчиния си език.
— Справям се криво-ляво — не пропусна да отвърне тя на удара.
— Искате ли да пийнем по кафе? — попитах с най-добрия бруклински акцент, който успях да докарам.
— Много автентично прозвуча — усмихна се отново тя.
— И предложението е такова.
— Нали щяхте да ходите в „Пол Стюарт“?
— Щях, но ожаднях. Били ли сте в „Цута“? Страхотно е и е съвсем наблизо, почти на „Кото-дори“.
— Не ми е познато — заяви тя, без да променя позата.
— Тогава трябва да се запознаете. Кояма-сан прави най-хубавото кафе в Токио. И докато го пиете, можете да слушате Бах и Шопен и да гледате навън към една чудесна тайна градина.
— Тайна градина? — това беше казано, за да печели време. — И кое й е тайното?
Изгледах я мрачно.
— Кояма-сан казва, че ако ви кажа, ще трябва да ви убия. Затова по-добре да видите сама.
Явно я хванах натясно, но тя като че нямаше нищо против.
— А не е ли редно най-напред да науча името ви?
— Джуничи Фудживара — представих се, покланяйки се автоматично. Фудживара беше фамилията на баща ми.
Тя отвърна на поклона ми.
— Радвам се да се запознаем, Фудживара-сан.
— Хайде сега да ви запозная с „Цута“ — усмихнах се аз и тръгнахме.
Пътят до „Цута“ ни отне не повече от пет минути, които преминаха в неангажиращ разговор — колко се е променил градът и как ни липсват дните, когато булевардът пред парка Йойоги беше затворен за коли в неделя. Приятно ми беше да разговарям с нея, макар да си давах сметка, че това е странно, дори опасно.
Имахме късмет и една от двете маси в „Цута“ пред панорамния прозорец, гледащ към тайната градина, се оказа свободна. Когато съм сам, обикновено сядам на бара и наблюдавам как Кояма-сан свещенодейства, приготвяйки кафето, но днес атмосферата трябваше да предразполага към разговор.
Поръчахме си специалитета на заведението — силно тъмно кафе — и седнахме и двамата с лице към прозореца.
— От колко време живеете в Токио? — попитах, след като се настанихме.
— Всъщност цял живот. Когато бях малка, живях няколко години в чужбина, но съм израсла в Чиба. Като ученичка често идвах в Токио и се вмъквах в някой клуб да послушам джаз. После живях няколко години в Ню Йорк, учих в „Джулиард“. И се върнах в Токио. А вие?
— Като вас — цял живот насам-натам.
— И къде се научихте да поръчвате кафе с чист нюйоркски акцент?
Отпих глътка от горчивата течност, преди да отговоря. Не съм свикнал да споделям подробности от биографията си. Нещата, които бях правил и продължавах да правя, ме бяха белязали, както казваше Лудия Джейк, и макар белезите да са невидими за околните, аз никога не ги забравям. Вече не познавам близостта. Пък и едва ли вече тя е възможна и тази мисъл понякога кара сърцето ми да се свива.
Не бях имал истинска връзка в Япония от времето, когато ми се наложи да се потопя в сянката. Някоя и друга среща, но все повърхностни и нищо незначещи за мен. Тацу и още няколко приятели, с които вече не се виждам, се опитваха да ме запознават с техни познати. Но докъде би могла да доведе такава връзка, щом двете най-важни неща, определящи живота ми, бяха табу и не можех да говоря за тях? Представете си такъв разговор: „Служил съм във Виетнам.“ „Как така?“ „Ами… защото съм наполовина американец. Мелез.“
Има няколко жени от мизу шобай — сенчестия бизнес, с които се срещам от време на време. Познаваме се вече доста дълго и отношенията не са поставени на чисто финансова основа — скъпите подаръци са заменили парите и дори има някои белези на взаимна привързаност. Всички те са убедени, че съм женен, и това ми помага да обясня някои мерки за сигурност, които съм принуден да вземам, както и честите ми изчезвания от хоризонта и нежеланието ми да споделям подробности от личния си живот.
Но у Мидори също имаше някаква сдържаност, която тя отчасти наруши, като ми каза за детството си. Знаех, че ако не й отговоря със същото, нищо повече няма да науча от нея.