1.
Хари пореше сутрешната тълпа както перката на акула пори водата. Следвах го на двайсетина метра от отсрещната страна на улицата и се потях заедно с всички останали в необичайната за Токио октомврийска жега. Не можех да не се възхитя колко добре е усвоило хлапето онова, на което го бях учил. Провираше се като струйка вода в някоя пролука, тъкмо преди да се е затворила, или с плавно движение избягваше малките улични клопки. Промените в ритъма му на придвижване бяха толкова неуловими, че никой не би могъл да забележи ловката маневра, с която скъси разстоянието между себе си и нашата мишена. В този момент въпросната личност крачеше с почти подозрителна бързина по „Догензака“ в посока на гара Шибуя.
Казваше се Ясухиро Кавамура. Беше висш чиновник, свързан с Либерал-демократическата партия, или ЛДП — политическата коалиция, управляваща Япония почти без прекъсване още от войната. Сегашният му пост беше заместник-министър на земята и инфраструктурата в Кокудокоцушо — ведомството, наследило някогашните министерства на строителството и транспорта, където нашият човек явно се беше провинил сериозно пред някого, защото единствено сериозно провинение можеше да бъде причина да ме потърсят. Чух в ухото си гласа на Хари:
— Влиза в магазина за плодове „Хагашимура“. Ще го изпреваря.
И двамата бяхме снабдени с датски микропроцесорни приемници, толкова миниатюрни, че се поместваха в ушния канал и можеха да бъдат открити само с фенерче. Микрофони с горе-долу същия размер бяха скрити под реверите ни. Предаванията се осъществяваха на ултрависока честота и трудно можеха да бъдат уловени, освен ако не знаеш точно какво търсиш, а дори и да знаеш, пак нищо не можеш да различиш. Това оборудване ни позволяваше да държим постоянна връзка и без да се виждаме, и да не спираме, ако мишената се забавеше или сменеше посоката. Макар да бях твърде далеч, за да го виждам, аз знаех много добре къде се намира Кавамура и можех да повървя още малко, преди да спра, за да остана зад гърба му. Да следиш някого сам, не е никак лесна работа и аз се радвах, че имам за помощник Хари.
На двайсетина метра преди „Хагашимура“ свих в една дрогерия — едно от десетките открити магазинчета по протежението на „Догензака“, предназначени да удовлетворят японската мания за всевъзможни лекарства и за изтребване на вирусите. В Шибуя можете да срещнете множество различни кланове, или бузоку, и тази сутрин се натъкнах на представителите на няколко от тях, обединени от общата нужда да се запасят с някоя от бутилираните енергийни напитки, основен артикул в дрогериите — тонизиращи питиета, които уж съдържат женшен и други екзотични съставки, но всъщност разчитат на по-прозаичното ободряващо действие на обикновения кофеин. На касата чакаха няколко сарари, или дребни чиновници, съставляващи основната маса служители във фирмите, със застинали лица и евтини куфарчета в уморените ръце, събиращи сили за още един неразличим от другите ден в утробата на корпоративната машина. Зад тях две тийнейджърки с празни лица, с коси като домакинска тел от опитите да ги боядисат оранжеви и огромни обици на носа, чиито костюми демонстрираха несъгласие с традиционния начин на обличане и поведение, избран от мъжете пред тях, но не даваха никаква представа с какво са решили да го заменят. И побелял пенсионер с увиснала кожа, но с озарено от някаква странна радост лице — може би в предвкусване на някое от онези сексуални удоволствия, с които се слави Шибуя и за които щеше да плати със скритата от жена си част от пенсията, без да му минава през ума, че тя знае за забежките му, но не дава пукната пара.
