Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
— Израснал съм и в двете страни — казах след дълга пауза. — Никога не съм живял в Ню Йорк, но често съм бил там и познавам местните говори.
Очите й се разшириха.
— Израснал сте в Япония и в Щатите?
— Да.
— Как така?
— Майка ми е американка.
Почувствах как погледът й стана по-напрегнат, сякаш търсеше да открие в чертите ми белезите на бялата раса. Те още си личат, ако знаеш какво да търсиш.
— Не ми изглеждате много… Искам да кажа, сигурно сте наследил повече от баща си.
— Това притеснява някои хора.
— Кое?
— Че приличам на японец, но всъщност съм нещо друго. Спомням си, когато за пръв път чух думата айноко — мелез. Чух я в училище и вечерта попитах баща ми какво значи. Той се намръщи и каза само: — Тайшита кото най — Нищо не значи.
Но много скоро отново я чух от иджимеко — училищните побойници, които използваха всеки удобен случай да ме напердашат, и направих връзката.
— Не знам как са другите хора — усмихна се тя. — За мен пресичането на две култури винаги е било особено интересно.
— Така ли?
— Разбира се. Погледнете джаза. Корените му са в черна Америка, но е проникнал в целия свят.
— Вие сте необичайно явление. Японците са повечето расисти — казвайки това, си дадох сметка, че в тона ми има повече горчивина, отколкото възнамерявах.
— Не мисля, че сме расисти. Просто Япония твърде дълго е била откъсната от останалия свят, затова ни е страх от новото и неизвестното.
Обикновено подобен идеализъм, когато фактите говорят тъкмо обратното, ме дразни, но разбирах, че Мидори просто прехвърля върху другите собственото си доброжелателство. Надникнах в искрените й тъмни очи и не можах да не се усмихна. Тя ми се усмихна в отговор и усмивката озари лицето й. Не издържах и извърнах поглед.
— Какво е да израснеш в две страни, в две култури? — попита тя. — Сигурно е невероятно.
— Нищо особено.
Тя застина, както беше поднесла чашата си към устните.
— Как е възможно подобно нещо да е „нищо особено“?
Внимавай, Джон.
— Всъщност не беше никак леко. Беше ми трудно да се приспособя и на двете места.
Чашата продължи нагоре и тя отпи от кафето.
— Къде сте живели по-дълго?
— Първите десетина години живях в Япония, после повече в Щатите. Върнах се тук в началото на осемдесетте.
— При родителите си?
Поклатих глава.
— Не, те бяха починали.
Тя кимна съчувствено.
— Много млад ли бяхте?
— Още бях момче — осредних нещата аз, опитвайки се все още да си спестявам информацията, доколкото е възможно.
— Ужасно е да изгубиш и двамата си родители толкова млад. Бяхте ли близки?
Близки? Макар лицето ми да носеше печата на азиатския ми произход и баща ми да се бе оженил за американка, според мен той беше не по-малко расист от другите японци. Побоите в училище го разяряваха, но и го караха да се срамува.
— Доста близки, струва ми се. Доста време мина оттогава.
— Смятате ли да се връщате в Америка?
— По някое време го направих — отвърнах аз, припомняйки си времето, когато ме въвлякоха в сегашната ми работа. Работа, която сякаш работех цял живот. — И след като се върнах тук като възрастен и останах десет години с мисълта, че рано или късно пак ще замина, вече почти не разчитам да го направя.
— Усещате ли Япония свой дом?
Спомних си какво ми каза Лудия Джейк точно преди да направя онова, за което ме молеше. „За нас вече никъде няма дом, Джон. Не и след това, което извършихме.“
— Вече е мой дом, струва ми се — отвърнах след дълго мълчание. — А вие? Искате ли отново да живеете в Америка?
Тя лекичко потупваше с пръсти по чашата си и аз си помислих: „Свири настроенията си. Какво ли бих изсвирил аз, ако го можех?“
— Ню Йорк ми харесва много — усмихна се тя на спомена. — И ми се иска да се върна, дори да поостана известно време. Мениджърът ми смята, че не е невъзможно. През ноември ще свирим във „Вангард“. Това ще ни отвори много врати.
„Вилидж Вангард“, Меката на живия джаз. Бях впечатлен.
— Висока класа! Колтрейн, Майлс Дейвис, Бил Еванс, Телониъс Мънк — целият пантеон, с две думи!
— Да, наистина е голям шанс — кимна тя.
— Можете да се възползвате и да се установите в Ню Йорк, ако имате желание.
— Ще видим. Не забравяйте, че все пак съм живяла в Ню Йорк. Страхотно място, може би най-вълнуващото, което съм виждала. Но, знаете ли, то е като плуването под вода. Отначало ти се струва, че можеш да останеш там завинаги, виждаш всичко от нова гледна точка, но в един момент ти се налага да излезеш, за да си поемеш въздух. След четири години вече беше време да се върна у дома. Тя започваше да се разкрива.