Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
— Родителите ви сигурно са били много снизходителни към вас, щом са ви позволили да заминете за толкова дълго.
Тя се усмихна.
— Мама почина, когато бях малка — също като при вас. Баща ми ме прати в „Джулиард“. Той обичаше джаза и се радваше, че съм решила да бъда пианистка.
— Мама-сан ми каза, че е починал съвсем наскоро. Съжалявам — тя кимна, приемайки този израз на съчувствие. — С какво се занимаваше?
— Беше бюрократ.
Бюрократът е на почит и уважение в Япония и японската дума канрио не съдържа отрицателния оттенък, който има английският синоним.
— В кое министерство?
— В Кенсецучо най-вече — Министерството на строителството.
Имахме осезаем напредък. Само че манипулацията ми ме накара да се почувствам неловко. „Свършвай с интервюто! — казах си. — И изчезвай оттук. Тя ти обърква играта. Това е опасно.“
— Министерството на строителството едва ли е било най-интересното място за един любител на джаза — подметнах.
— Понякога му беше трудно — призна тя и внезапно почувствах, че е заела отбранителна поза. Не беше помръднала от мястото си, изражението й също не се бе променило, но някак усетих, че намерението й е било да каже повече, но е размислила. Ако бях засегнал някое болно място, по нищо не й пролича. Едва ли щеше да ме заподозре, че съм забелязал.
Кимнах — насърчително, както ми се стори.
— Познато ми е това чувство — да се чувстваш чужд в обкръжението си. Е, поне дъщеря му няма тези проблеми — да изнасяш концерт в „Алфи“, не е в разрез с желанията на джазовите музиканти.
Усещах напрежението й още миг, после тя се засмя, сякаш бе решила да забрави за случилото се. Какво именно се беше случило — за това щях да мисля по-късно.
— Четири години в Ню Йорк са много време — казах. — Сигурно вече гледате на много неща тук от по-различен ъгъл.
— Така е. Когато някой се върне от чужбина, вече не е същият човек, какъвто е тръгнал.
— Смятате ли?
— Да, погледът ти върху нещата се променя. Например, в Ню Йорк ми е правило впечатление, че когато някой шофьор засече друг, онзи излиза от колата, започва да крещи и прави това нещо — тя типично по американски показа среден пръст. — В един момент ми стана ясно, че американецът е убеден, че другият го е направил нарочно, и иска да го накаже. В Япония хората рядко се ядосват в такива ситуации. Японците гледат на чуждите грешки като на даденост, като времето например, и не си го слагат на сърце. Преди да поживея в Ню Йорк, не се бях замисляла за това.
— И на мен ми е правило впечатление. И японската гледна точка ми харесва повече. Добре би било човек да я възприеме.
— А какъв сте всъщност вие — японец или американец? Говоря за възгледите ви върху живота — побърза да добави тя, може би от страх, че прямотата й може да ме засегне.
За миг си спомних за баща й. Спомних си и за другите хора, с които бях работил, и колко различен би могъл да бъде животът ми, ако никога не ги бях срещал.
— Не съм сигурен — изрекох най-сетне, отмествайки поглед. — Както вече забелязахте в „Алфи“, не съм от най-снизходителните.
— Мога ли да ви попитам нещо?
— Разбира се — отвърнах, без да имам представа какво ще последва.
— Какво имахте предвид, когато казахте, че сме ви „спасили“?
— Просто се опитвах да завържа разговор — отвърнах.
Това прозвуча глупаво и по очите й видях, че отговорът ми я е разочаровал.
„Трябва да й покажеш все нещичко от себе си“ — казах си, но никак не бях сигурен дали това е трезво решение или компромис. Въздъхнах.
— Говорех за нещата, които съм правил и които съм мислел за правилни — казах на английски. Някак ми беше по-лесно в този случай. — Но след време се оказа, че не са такива. Те ме преследват.
— Преследват? — повтори тя неразбиращо.
— Борей но йо ни — като призраци.
— И моята музика прогони призраците?
Усмихнах се, но усмивката се получи тъжна.
— Така е. Трябва да я слушам по-често.
— За да не се върнат?
Господи, Джон, приключвай вече!
— Не, те пак са си там. Сугита кото уа, сугита кото да — миналото си е минало.
— Съжалявате ли за нещо?
— Има ли някой да не съжалява?
— Може би. Но дали вашите съжаления са като на другите?
— Не мога да ви кажа. Обикновено не правя сравнения.
— Току-що го направихте.
Засмях се неловко.
— Ама и вас си ви бива! — беше всичко, което успях да кажа.
Тя поклати глава.
— Не исках да ви поставя в неловко положение.