Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
Платих двете кафета, които бях изпил, и излязох на „Омотесандо-дори“, откъдето се насочих към гара Хараюку. Исках да стигна по-скоро пешеходния надлез. Това щеше да ми осигури добра позиция за наблюдение, но в същото време и аз щях да съм изцяло открит, така че не биваше да се мотая.
Бях пресметнал добре времето. Бях чакал не повече от минута на надлеза, когато я видях да се задава откъм апартамента си и да тръгва по „Омотесандо-дори“. Не беше никак трудно да я проследя.
Косата й беше вързана на опашка, а очите й бяха скрити зад тъмни очила. Беше облечена в тесен черен панталон и черен пуловер с остро деколте и вървеше бързо и уверено. Трябваше да призная, че изглежда добре.
„Стига вече! — наредих сам на себе си. — Няма никакво значение как изглежда.“
Мидори носеше пазарска торбичка от „Мълбъри“, прочутите английски производители на кожени изделия. Те имаха магазин в Минами Аояма и ми хрумна, че тя може би отива да върне някоя покупка.
На „Аояма-дори“ Мидори свърна в „Пол Стюарт“. Можех да вляза след нея и уж случайно да я срещна, но бях любопитен къде още се кани да иде и реших да я изчакам. Влязох в отсрещната галерия „Фуше“ и започнах да разглеждам няколко картини, които ми даваха възможност да наблюдавам улицата. Тя се появи след двайсетина минути с торбичка на „Пол Стюарт“ в ръка.
Следващата й спирка беше в „Никол Фархи“. Този път я чаках на Цветната борса „Аояма“, разположена на долния етаж на „Ла Миа“. Оттам тя продължи по някакви странични улички, като от време на време се отбиваше в разни бутици, докато накрая излезе на „Кото-дори“ и тръгна направо. Следвах я на отсрещния тротоар. Тя явно беше решила да направи кръг до апартамента си, но все още носеше онази торбичка от „Мълбъри“.
Ако наистина смяташе да връща нещо, имах възможност да стигна там пръв. Това беше рисковано, защото ако тръгнеше в друга посока, щях да я изгубя. Но ако бях пресметнал правилно и я чаках в магазина, срещата ни щеше да изглежда далеч по-естествена и нямаше да събуди съмненията й.
Използвах влизането й в поредния магазин, за да я изпреваря и да се шмугна в „Мълбъри“. В мъжкия отдел казах на продавачката, че само гледам, и започнах да разглеждам изложените куфарчета.
Пет минути по-късно Мидори влезе в магазина, както се надявах, свали очилата си и отвърна на поздрава на продавачката с леко кимване. Без да я изпускам от око, вдигнах едно куфарче, сякаш да премеря тежестта му. С периферното си зрение забелязах как погледът й се спря върху мен доста продължително, за да е случайно. Претеглих за последно куфарчето и вдигнах очи. Тя продължаваше да ме гледа, леко наклонила глава на една страна.
Примигнах, изобразявайки изненада, и се приближих към нея.
— Кавамура-сан — казах на японски, — каква приятна изненада! В петък ви слушах в „Алфи“. Бяхте изумителна.
Тя продължи да ме изучава още известно време, преди да отговори, и аз се поздравих, че ходът ми е успял. Сигурен бях, че тази интелигентна жена би погледнала скептично на всяко съвпадение и ако бях влязъл след нея, щеше неизбежно да заподозре, че съм я следил.
— Да, спомням си — изрече тя най-сетне. — Вие сте онзи, който смята, че джазът прилича на секса — и още преди да съм намерил отговор, продължи: — Не биваше да го казвате. Можехте да проявите малко човещина.
За пръв път можех да огледам тялото й. Беше стройна, с дълги крайници — вероятно наследство от баща й, чийто ръст толкова ме беше улеснил, докато го следвах по „Догензака“, Раменете й бяха широки, в прелестен контраст с дългата изящна шия. Гърдите й бяха малки и нямаше как да не забележа, че са твърде добре оформени. Кожата й беше прекрасна — бяла и гладка на фона на тъмната блуза.
Погледнах в очите й и усетих как обичайната ми заядливост се изпарява.
— Права сте — казах. — Съжалявам.
Тя притвори за миг очи и кимна.
— Хареса ли ви изпълнението?
— Възхитен съм. Имам диска ви и от много време исках да ви чуя на живо. Но работата ми е свързана с много пътувания и досега не бях имал тази възможност.
— Къде пътувате?
— В Америка и Европа най-вече. Консултант съм — тонът ми даваше да се разбере, че темата не ми е особено интересна. — Не е така вълнуващо като да си джаз пианист.
— Смятате, че да си джаз пианист е вълнуващо? — усмихна се тя.
Имаше природната дарба на следовател — да отговаря на въпроса с въпрос, подканяйки по този начин събеседника да се разкрие повече.
— Добре, да го кажем по-иначе — казах. — Не помня някой досега да ми е казвал, че консултирането е като секса.