Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
Всичко това придаваше някакъв смисъл на ежедневието ми, след като не можех да бъда с Хенри в кралския двор. Все по-ясно разбирах, че ако никога вече не се върнех в двора, поне щях да съм добра земевладелка. По-предприемчивите млади фермери извън Единбридж бяха разбрали, че има пазар за люцерна. Ала те не познаваха никого, който да я отглежда, нито знаеха откъде да намерят семена. Писах на един фермер от земите на баща ми в Есекс и така можах да им дам както семена, така и съвети. Те засяха една нива, докато бях там и обещаха да засеят още една, след като се уверят, че почвата е подходяща за посевите. Тогава си помислих, че въпреки възрастта и положението си на дама, бях свършила чудесна работа. Без мен те нямаше да могат да направят нищо, освен да удрят с юмрук по масата в кръчмата и да ругаят изпуснатия шанс да спечелят допълнително с новия посев. С моя помощ те имаха възможността да опитат сами да отглеждат растението, и ако успееха да направят състояние от това, на този свят щеше да има още двама души, които се издигаха в обществото, и ако трябва да съдим по историята на дядо ми, то никой не можеше да каже до къде можеха да стигнат.
Те бяха доволни. Когато отидох с коня до полето, за да видя как върви оранта, те дойдоха, чистейки калта от ботушите си, за да ми разкажат как засяват семената. Имаха нужда от господар, който се интересуваше от тях. И поради отсъствието на всички останали, се обръщаха към мен. А знаеха добре, че ако посевите спечелят интереса ми, можех да участвам със свой дял. Предполагаха, че имам заделени пари, които да вложа, та всички ние да имаме печалба.
Това ме разсмя и аз се загледах в техните потъмнели и обветрени лица.
— Аз нямам пари.
— Но вие сте знатна придворна дама — възрази един от тях. Погледът му шареше по пискюлите на кожените ми обувки, по инкрустираното седло, пищната рокля и златната брошка на шапката ми. — На гърба си носите повече, отколкото аз заработвам за цяла година.
— Зная — отвърнах аз. — Но това там ще си и остане. На гърба ми.
— Баща ви или съпругът ви трябва да ви дадат — каза другият убедително. — По-добре да ги заложите на полето, отколкото на някоя карта.
— Аз съм жена и нищо не ми принадлежи. Вземете себе си за пример. Вие сте заможен — а жена ви заможна ли е?
При тези думи той се разхили объркано.
— Тя ми е жена. Щом аз съм добре и на нея й е добре. Но тя не притежава нищо.
— Същото е с мен — казах аз. — Завися от благоденствието на баща си и съпруга си. Обличам се така, както подобава на тяхната дъщеря и съпруга. Но нищо от това не е мое. В този смисъл, аз съм точно толкова бедна, колкото са и вашите жени.
— Но вие сте Хауърд, а аз съм никой — отбеляза един от тях.
— Аз съм жена от рода Хауърд. Това може да означава, че аз съм високопоставена, както и че съм просто никоя — като вас. Зависи.
— От какво зависи?
Аз си спомних за внезапно помръкналото лице на Хенри, когато събудих гнева му.
— От късмета ми.
Лятото на 1522
В средата на третия месец от изгнанието ми, месец юни, когато цялата градина в Хевър беше отрупана с едри розови цветове, а силният им аромат натежаваше във въздуха като олово, получих писмо от Ана, което гласеше:
Готово. Аз се срещах с него и разговаряхме за теб. Казах му, че ти липсва неописуемо и че чезнеш по него. Казах му още, че ти си изпаднала в немилост пред семейството си, защото си показвала любовта си към него твърде открито, и те са те изпратили далеч, за да забравиш за него. Така противоречива е мъжката природа, че той се опиянява силно от мисълта за твоето страдание. Но да се върна на темата — ти можеш да дойдеш обратно в двора. Ние сме в Уиндзор. Баща ни казва, че можеш да заповядаш на шестима мъже от замъка да те съпроводят и да тръгнеш насам веднага. Направи всичко възможно да пристигнеш преди вечеря и без много шум — ела направо в стаята ми, където ще ти обясня как да се държиш.
Замъкът в Уиндзор, един от най-красивите замъци на Хенри, беше кацнал на зеления хълм като перла, която хвърля сребристи оттенъци по настилка от кадифе; кралският флаг се вееше на оръдейната кула, подвижният мост беше спуснат и по него пъплеха множеството каруци, фургони на пътуващи търговци и товарни коли, идващи от пивоварните. Дворът поглъщаше всички богатства на провинцията, независимо от кои краища, а градът Уиндзор имаше опит в задоволяване на разточителните прищевки на замъка.