Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— После той ще я пожелае отново. Тя ще може да прави каквото си поиска. Необходимо е единствено… — на устните на Ана блесна злобна усмивка. — Необходимо е единствено, когато се върне да се държи, така че да очарова най-образования, най-духовития и най-красив принц в целия християнски свят. Смятате ли, че е по силите й?
Последва ледено мълчание, по време на което майка ми, баща ми, чичо Хауърд и дори Джордж ме изучаваха мълчаливо.
— Нито пък аз — каза Ана самодоволно. — Но за сметка на това мога да я наставлявам достатъчно добре, така че да попадне в леглото му, но какво ще се случи с нея оттам нататък, само Господ може да каже.
Чичо Хауърд загледа Ана втренчено.
— Можете ли да я научите как да го задържи? — запита той.
Тя подигна глава и му се усмихна; беше дяволски самонадеяна.
— Разбира се, за известно време. Все пак той е само мъж.
Чичо Хауърд се изсмя на нехайното й, пренебрежително отношение към неговия пол.
— Тогава вие имате грижата — и настоя: — Мястото, което сега ние, мъжете, заемаме, не е плод на някаква случайност. То е резултат от целенасоченото ни решение да заемем ключовите места във властта и да създаваме закони, които да ни задържат там вовеки веков.
— Да, вярно е — съгласи се Ана. — Но сега не говорим за голямата политика. Сега става въпрос за това да събудим желанието у краля. Той просто трябва да попадне в ръцете й и тя да го задържи достатъчно дълго, за да зачене незаконно дете от него — един незаконен Хауърд с кралска кръв. Какво повече можем да искаме?
— И това е по силите й?
— Може да бъде научена как да го постигне — каза Ана. — Тя почти го е направила. Нея е избрал, все пак — тя сви рамене, показвайки, че не приема избора му с ентусиазъм.
Настъпи мълчание. Вниманието на чичо Хауърд се беше отклонило от мен и бъдещето ми на плодовита крава на семейството. Вместо към мен, сега погледът му бе насочен към Ана, сякаш тя се изправяше за първи път пред очите му.
— Не са много девойките на вашата възраст, у които мисълта да тече така ясно.
Тя му се усмихна.
— Та аз съм Хауърд също като вас.
— Изненадва ме това, че не ви е дошло наум да опитате самата вие.
— Мислила съм по въпроса — отвърна тя открито. — Всяка девойка в кралството сигурно се пита за същото.
— Обаче? — подкани я той.
— Аз съм Хауърд — повтори тя. — Най-важното за мен е някой от нашия род да се добере до краля. Какво значение има коя от нас ще го стори? Ако Мери е по вкуса му и тя има син, който той да признае, семейството ни ще стане първо в кралството. Без съперници. А ние можем да го постигнем. Можем да се справим с краля.
Чичо Хауърд кимна. Той знаеше, че кралят е като опитомен звяр, който се гледа лесно, но и внезапно може да започне да капризничи.
— Струва ми се, че трябва да ви изкажем своите благодарности — каза той. — Вие планирахте нашата стратегия.
Тя отвърна на неговата благодарност, но не с подобаващ поклон. Вместо това извърна арогантно глава, подобно на цвете, което извива главичката си.
— Разбира се, аз копнея сестра ми да стане фаворитката на краля. Това ме засяга точно толкова, колкото и вас.
„Шшт!“ — дочух да казва майка ми на своята самодоволна по-голяма дъщеря, а чичо кимна с глава.
— Не, оставете я да говори — каза той. — Умът й сече не по-зле от нашите. Освен това е права. Мери трябва да замине за Хевър и да чака, докато не я извика кралят.
— Ще я извика — каза Ана вещо. — Ще я извика.
Чувствах се така, сякаш бях някакъв неодушевен предмет — нещо като завесите за прозорци, като специалните чинии на кралската маса или като по-обикновените калаени съдове на останалите маси в залата. Щяха да ме опаковат и натоварят за Хевър като примамка за краля. Не трябваше да го виждам при заминаването си, не трябваше да споменавам на никого за това, което ми предстоеше. Майка ми каза на кралицата, че съм преуморена и я помоли да ме освободи за няколко дни от задълженията ми, за да мога да си почина. Кралицата, горката жена, си помисли, че е победила. Помисли си, че Болейн отстъпват.
Разстоянието не беше голямо — не повече от двадесет мили. По пътя спирахме, за да хапнем от хляба и сиренето, които си носехме. Баща ми можеше да разчита на гостоприемството на хората от именията, край които минавахме — той беше известен придворен и ние щяхме да бъдем приети подобаващо като знатни гости. Въпреки това той не искаше да прекъсва пътуването. Пътят беше лош и неравен, осеян с дупки; от време на време се виждаше по някое счупено колело от преобърнала се кола. Ала нашите коне стъпваха така умело по сухия път, че скоро се понесохме в галоп. Двете страни на пътя бяха гъсто обрасли с едри маргаритки, цъфнали сред ранната лятна зеленина. Орловите нокти се увиваха около избуялите глогини в крайпътните живи плетове, а земята около тях беше осеяна с лилаво-синкави усойчета и източените стръкове на кукувичата прежда с нежни бели цветчета, осеяни с розови жилки. На тучните зелени морави зад оградите, навели глави, преживяха угоени крави, а по високите поляни се виждаха стада овце и както обикновено, някое лениво пастирче ги наглеждаше, легнало под сянката на съседно дърво.