Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
Кралицата стоеше до прозореца, а крилата му бяха широко отворени, за да влиза прохладният вечерен въздух. Личният й музикант беше до нея, пееше и свиреше на лютня. Придворните й дами я бяха наобиколили; някои от тях шиеха, други стояха бездейни, в очакване да ги повикат на вечеря. Тя изглеждаше съвсем спокойна в своя свят, заобиколена от приятели в дома на съпруга си, надзъртайки през прозореца към малкото градче Уиндзор и виещата се зад него река с оттенъци на калай и олово. Когато ме видя, изражението й с нищо не се измени. Бе твърде добре възпитана да крие разочарованието си. Усмихна ми се вяло.
— О, мистрес Кери — каза тя. — Виждам, че сте се възстановили и се завръщате в кралския двор?
Аз се поклоних.
— Ако ваше величество не възразява.
— Сигурно през цялото време сте били в дома на вашите родители?
— Да. В замъка Хевър, ваше величество.
— Трябва добре да сте си отпочинали. Доколкото ми е известно, в тази част на света няма нищо друго освен овце и крави.
Усмихнах се.
— Това са селски земи — съгласих се аз. — Но там имах доста занимания. Хареса ми да яздя, да наглеждам полето и да разговарям с работниците там.
За секунда аз усетих, че събудих интереса й с приказките си за земята, която след всичките години, които беше прекарала в Англия, не беше за нея нищо повече от мястото за ловуване, пикници и пътувания през лятото. Но тя бързо си спомни защо бях заминала.
— Кралят ли ви извика да се върнете?
Чух тихото шъткане на Ана зад гърба си, но не му обърнах внимание. Бях достатъчно романтична и глупава, за да си помисля, че е грехота да лъжа тази добра жена в очите.
— Кралят ме извика, ваше величество — казах почтително.
Тя кимна и сведе поглед към ръцете си, които бе стиснала в скута си.
— Тогава сте щастливка — и не пророни нито дума повече.
Последва кратка пауза. Много ми се искаше да й кажа, че се бях влюбила в съпруга й, но съзнавах, че тя е много над мен, че бе жена, чиято душа беше кована и закалявана, докато от струните й не бяха започнали да звънят звуците на съвършенството. В сравнение с всички нас, тя беше като изваяна от сребро, докато ние бяхме от обикновен метал — сплав от калай и олово. Големите входни двери се отвориха широко.
— Негово величество кралят! — известиха пазачите и Хенри влезе с тежка стъпка.
— Дошъл съм, за да ви заведа на вечеря — започна той, но когато ме видя, млъкна. Кралицата погледна тревожно първо към мен, после към него, и накрая отново към мен.
— Мери — възкликна той.
Забравих дори да се поклоня. Просто бях вперила очи в него. Тихото предупредително изсъскване на Ана не успя да ме върне в реалността. Кралят прекоси стаята с три бързи крачки, взе ръцете ми в своите и ги притисна до гърдите си. Под пръстите си чувствах грапавината от бродерията на жакета му и милувката на копринената му риза през грубата материя.
— Любов моя — прошепна той. — Добре дошла отново в кралския двор.
— Аз… ви благодаря…
— Разбрах, че са ви отпратили, за да ви дадат урок. Правилно ли постъпих, че заповядах да ви върнат, без да сте го научили докрай?
— Да, да. Съвсем правилно — заекнах аз.
— А не ви ли смъмриха? — продължи той.
Аз се засмях тихо и погледнах нагоре към сините му очи.
— Не. Бяха малко сърдити, но всичко е наред.
— Искахте ли да се върнете в двора?
— О, да.
Кралицата се изправи на крака.
— Е, нека отидем да вечеряме, дами — каза тя неопределено. Хенри й хвърли поглед през рамо. Тя му подаде ръката си, така величествено, както подобава на испанка и кралица. Той се обърна с любящо и покорно изражение към нея по силата на навика, а аз не можех да измисля как да възвърна предишната си власт над него. Пристъпих зад нея и поправих шлейфа на роклята й, докато тя ставаше тържествено; въпреки пълнотата си, беше красива — и въпреки умората, изписана на лицето й.
— Благодаря ви, мистрес Кери — каза ми тя мило. Поведе ни на вечеря, хванала грациозно съпруга си под ръка; той наведе глава към нея, за да чуе какво му казва, и повече не се обърна, нито ме погледна.
Когато вечерята отиваше към своя край, Джордж ме поздрави, приближавайки се нехайно към масата на кралицата, където бяхме настанени ние, дамите, и ни бяха поднесени вино и бонбони. Той ми донесе захаросана слива.
— Ето нещо сладко за една сладка девойка — каза той и ме целуна по челото.
— О, Джордж — казах аз. — Благодаря ти за бележката.
— Щеше да ме удавиш в отчаяните си вопли — отвърна той. — Първата седмица получих три писма. Толкова ли беше зле?
— Първата седмица — да — обясних му аз. — Но после свикнах. Към края на първия месец животът в провинцията започна да ми се струва приятен.