Другата Болейн

Ана ми поръча да ти съобщя, че тя ще ти пише скоро.

Писмото на Джордж беше единственият миг на приятно разнообразие през целия този безконечен престой. Когато започна втория месец, прекаран в очакване — месец май, който винаги е бил най-веселият месец в двора — и времето за пикници и пътувания отново настъпи, дните започнаха да ми се струват още по-дълги.

Нямаше с кого да разговарям, нямаше и за какво. Прислужничката ми бъбреше с мен, докато ме обличаше. На закуска ядях сама на масата за благородници, разговарях само с просителите, дошли по работа, чиито проблеми трябваше да предам на баща си. Правех кратки разходки из градината. Прочетох няколко книги.

През дългите следобеди поръчвах да ми доведат ловния кон и се отправях на езда все по-надалеч и по-надалеч извън стените на замъка. Започнах да изучавам пътечките и заобиколните пътища около имението и дори вече разпознавах някои от обитателите на малките ферми наоколо. Научих имената им и спирах коня си, когато виждах някой селянин да работи на полето, разпитвах го какво отглежда и как е със здравето. Това беше най-благодатното време за фермерите. Сеното беше окосено и лежеше на бали да съхне, в очакване да бъде събрано на големи купи и да го покрият за зимата. Пшеницата, овесът и ръжта бяха изкласили в нивите, бяха избуяли и с натежали класове. Телетата наедряваха от майчиното си мляко, а във всяка селска ферма и къща семействата вече бяха заети да пресмятат печалбата си от тазгодишната продажба на вълна.

Беше време за почивка, за кратък отдих от тежката работа през годината, затова фермерите организираха танцови забави и спортни състезания на зелените селски морави, преди да започне най-усилното време — жътвата.

По време на първите ми разходки за мен всичко беше непознато, но сега познавах целия район зад стените на имението, познавах фермерите и ми бе известно с какво засяват нивите си. Веднъж дойдоха надвечер, за да се оплачат от някакъв селянин, който не стопанисвал земята си, предоставена му от селото със споразумение, и аз веднага разбрах за кого говорят, защото бях минавала оттам точно предния ден и бях видяла изоставената земя, обрасла в плевели и коприва; този парцел беше единственият запуснат сред добре поддържаните селски земи. Вечерта не пропуснах да предупредя селянина, който стопанисваше тази земя, че тя ще му бъде отнета, ако отказва да я обработва. Познавах селяните, които отглеждаха хмел, както и онези, които се занимаваха с лозарство. Споразумях се с един фермер, че ако реколтата му се окаже добра, ще кажа на баща си да извика някой французин в Хевърското имение, за да ги посвети във винарското изкуство.

За мен не представляваше трудност да правя тези обиколки всеки ден. Обичах да бъда на открито, да слушам пеенето на птичките, докато яздя през горите, да вдишвам аромата на орловите нокти, избуяли по живите плетове от двете страни на пътя. Обичах кобилата си Джесмънд, подарена ми от краля: нейната готовност да се впусне в галоп, потрепването на ушите й, когато заставаше нащрек, радостното й цвилене, когато ме видеше да идвам при нея в двора на конюшнята с морков в ръка. Обичах зелената тучна трева по ливадите край реката, сияещите по тях жълти и бели цветчета, пламналите червени макове в пшеничните поля. Харесвах тази открита, потънала в зеленина местност, харесвах ястребите, които описваха широки, лениви кръгове, зареяли се по-високо и от чучулига, преди да размахат широки криле и да изчезнат в небесната шир.