Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
Общата земя извън селцата се обработваше на участъци — те бяха красива гледка, с лехите, засети с лук и моркови, наредени като свита на шествие. В градините на селцата бяха избуяли купища нарциси и билки, зеленчуци и иглика, стръкчета див боб и разцъфнали живи плетове от глог; имаше и места, отделени за някое прасе, или петел, разкукуригал се на бунището пред задната врата. Баща ми яздеше, изпълнен със спокойствие и доволство, докато пътят ни изведе в собствените ни земи, надолу по склона, през Единбридж и влажните поляни към Хевър. Конете забавиха ход поради трудностите, които им създаваше влажната земя, но баща ми беше нетърпелив, защото вече наближавахме нашето имение.
Преди да стане негово, то бе принадлежало на неговия баща; оттогава бе записано като наша собственост. Дядо ми е бил човек със скромни средства, но се издигнал в Нюфолк благодарение на уменията си и от търговец на платове станал лорд-мер на Лондон. Връзката с Хауърдови, на която толкова разчитахме, беше скорошна и единствено по майчина линия. Майка ми беше Елизабет Хауърд, дъщеря на херцога на Норфолк. Считаше се, че с този брак баща ми е направил голям удар. Той я завел в просторното ни имение в Рочфорд в Есекс, а после и в Хевър, където тя била възмутена от не особено просторния замък, както и от малките уютни и уединени стаички.
Той веднага решил да го преустрои, за да й угоди. Първо издигнал високо тавана над голямата зала, където преди това имало само мертеци в старовремски стил. В новопостроения над залата етаж той обособил отделни стаи за нас, дамите, където да можем да се храним и да прекарваме времето си по-спокойно и уединено.
Когато аз и баща ми минахме през портите, а после покрай пазача и жена му, те се втурнаха да ни се покланят. Ние им помахахме, продължихме по черния път и стигнахме до първата река, над която се бе простряло малко дървено мостче. Тази гледка не се хареса на кобилата ми и тя започна да се дърпа, веднага щом чу глухия екот от удара на копитата си по дървото.
— Глупачка — отсече баща ми, като ме остави да се чудя кого е имал предвид — мен или кобилата, и ни поведе със своя ловен кон през моста. Кобилата го последва съвсем послушно, разбрала, че не я заплашва никаква опасност, и ние стигнахме до подвижния мост и зачакахме пристигането на стражите от караулното помещение, за да отведат конете отзад в конюшните. Когато ми помагаха да сляза от коня, почувствах слабост в краката от продължителната езда, но намерих сили да последвам баща си през подвижния мост и през мястото, на което хвърляше сянката си пристроената към портата къщичка, под заплашителните, яки зъбци на подвижната решетка на крепостната стена, за да влезем в малкия приветлив двор на замъка.
Входната врата се отвори, стражата и прислугата излязоха и се поклониха на баща ми. Той ги огледа: някои бяха облечени изцяло в ливреи, други — не; две от прислужничките бързаха да развържат престилките от зебло, които носеха над празничните, при което мярнахме мръсните им долни дрехи; момчето, чиято работа беше да върти шишовете11 и което сега надничаше от един ъгъл на двора, беше така кирливо, че мръсотията беше станала част от самия него — той беше полугол, само с някакви дрипи на гърба си. Баща ми огледа целия този безпорядък, но само кимна на хората си.
— Много добре — каза той въздържано. — Това е дъщеря ми Мери. Мистрес Мери Кери. Приготвихте ли ни стаите?
— О, да, сър — поклони се един от прислужниците. — Всичко е готово. Стаята на мистрес Кери също.
— А вечерята? — попита баща ми.
— Веднага.
— Ще се храним в стаите си. Утре ще дам вечеря в голямата зала и тогава ще приемам посетители. Съобщете, че тогава ще има официална вечеря. Но сега не искам да ме безпокоят.
Едно от момичетата приближи и ми се поклони.
— Да ви заведа ли до стаята ви, мистрес Кери? — попита тя.
Баща ми кимна и аз последвах момичето. Минахме през дъсчената врата и после наляво по тесния коридор. В края му имаше извита каменна стълба, която ни отведе до една хубава стая на втория етаж. В нея имаше малко легло, обрамчено със завеси от светлосиня коприна. Прозорецът гледаше към опасващия замъка ров и към парка зад него. Една от вратите на стаята водеше към малка зала със зидана от камък камина — любимата дневна стая на майка ми.
11
От английски — spit boys. Най-ниска длъжност в дворцовата йерархия на крал Хенри, състояща се в изнурителната задача да се обръщат огромни късове месо с 2 см дебелина и 3 метра дължина. — Бел.прев.