Песента на Тъмния ангел
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Песента на Тъмния ангел». Краткое содержание книги:
Във вътрешния двор го посрещна някакъв коняр, който отведе коня му, след което Корбет влезе през предната врата на къщата. В залата и в дневната нямаше никого. Един слуга му съобщи, че сър Саймън и съпругата му се били оттеглили в спалнята си. И така кралският пратеник си взе нещо за хапване от кухнята, сгря си една оловна чаша с вино и я отнесе в стаята си. След като се постопли пред малкия огън, той запали свещи и ги постави върху масата. После взе перо, мастилница и парче пергамент и се опита да въведе някакъв ред в загадките, с които се беше сблъскал.
Първо начерта груба карта на крайбрежието, на която отбеляза разположението на различни обекти, а след това се зае да състави списък на всички замесени, започвайки от сър Саймън Гърни. Корбет захапа крайчето на перото си и се замисли. Господарят на имението изглеждаше напрегнат, леко резервиран и притеснен. От какво ли обаче се страхуваше? После дойде ред на доктор Джайлс Селдич — загадъчна личност. Кечпоул, началникът на стражата на сър Саймън, беше верен на господаря си, не харесваше непознати и направо ненавиждаше Пастирите. Лавиниъс Мънк можеше да е просто луд, но можеше и да е движен от жаждата си за мъст. Неговото име предизвика поредица от въпроси. Какво всъщност правеше човекът на граф Съри тук — разследваше Пастирите, търсеше отплата за смъртта на дъщеря си или пък преследваше някаква съвсем друга, потайна цел? Кой беше виновен за смъртта на помощника му, Сердик Ликспитъл? Каква работа беше имал Сердик сред пустошта? Защо главата му беше така варварски отсечена и побита на кол на някакъв си мъглив и студен бряг? Как убиецът беше успял да се измъкне, без да остави никакви следи?
Ами Пастирите? Какви бяха те — фанатици, глупаци или светци? Имаше ли смисъл да пише за тях до колегите си от кралската канцелария или от Хазната? Корбет започна да изрежда имената им. Първо, мастър Джоузеф. Кой беше той? Откъде го познаваше Ранулф? После, Марина, дъщерята на кожаря Фулк — защо девойката беше излязла от Убежището и какво беше правила сред пустошта?
В един момент започна да изглежда, че списъкът на кралския пратеник няма да има край. До името на Амилия Форбър, жената на пекаря, той си записа следните въпроси: „Защо й е било да ходи при бесилката? Защо не е оказала съпротива? Защо наоколо е нямало следи от друг кон? Кой е върнал нейния кон в селото?“
Корбет уморено разтърка очи и за миг просто остана загледан в пространството. После въздъхна, отпи от греяното си вино и продължи да пише.
Отец Августин не беше местен жител и не се чувстваше напълно приет от енориашите си. Домина Сесили беше доста умна жена и обичаше удоволствията. А какъв ли беше източникът на новопридобитото богатство на съдебния пристав Робърт? След като записа и този въпрос, кралският пратеник остави перото си на масата, скръсти ръце и огледа списъка си. Имаше още неясни неща. Кой разравяше старите гробове в църковния двор? Как сестра Агнес беше паднала от скалите? Корбет стана от стола си и се взря в сенките в другия край на стаята. Един въпрос не му даваше мира: защо Мънк беше изпратен тук? И какво беше това толкова важно нещо, което бе накарало краля да изпроводи един от най-доверените си хора, уж за да помогне на дясната ръка на граф Съри при разследването на няколко странни убийства?
Корбет се върна на масата и си припомни последната си среща с Едуард. Кралят беше избягвал погледа му, взирайки се в един сокол, който подрънкваше с верижката, с която бе прикован към пръта си. Джон де Уорън, графът на Съри, също беше присъствал, като през цялото време беше поглаждал уста, сякаш прикривайки усмивката си.
Тази среща се беше състояла в Суофам, а в момента Едуард и младата кралица, французойката Маргарет, трябваше да са в Уолсингам.
— Ще почакам — промърмори си под носа Корбет. — Ще почакам още малко. И ако дотогава Мънк не ми каже истината, ще препусна до Уолсингам и ще принудя краля да ми я каже!
След като взе това решение, кралският пратеник легна в леглото си, затвори очи и се унесе в сън. Навън се спусна мрак и все по-гръмката песен на Тъмния ангел започна да надвива рева на морето.
Глава пета
— Господарю!
Корбет отвори очи и видя, че Ранулф се е навел над него.
— Икономът ни вика за вечеря!
Кралският пратеник провеси крака от леглото и се взря в помощниците си. И двамата бяха увити в плащовете си, по които се забелязваха множество дъждовни капки, блещукащи на мъждивата светлина от свещите.
— Отидохме до Убежището — заяви Ранулф. — Мастър Джоузеф беше изненадващо дружелюбен и ни позволи да влезем вътре. Освен това сподели предположението си, че ме е виждал някъде и преди, но не можа да си спомни къде.