Песента на Тъмния ангел
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Песента на Тъмния ангел». Краткое содержание книги:
— Нищо повече не мога да ти кажа — отвърна Мънк и отново се ухили по онзи странен начин.
Корбет се изправи и се приближи до вратата. После хвана дръжката и възкликна:
— Лавиниъс!
— Да? — извъртя се Мънк в стола си.
— Трябва да ми кажеш истината. Уверявам те, че тук ще последват още убийства.
Вместо да отговори, Мънк просто се зае отново с книжата си. Корбет излезе и тихо затвори вратата след себе си. После мина по коридора и застана на стълбищната площадка. Отдолу се чуваше смехът на Ранулф и Малтоут. „Дано не са подлъгали някого да играе с тях на зарове!“ — помисли си кралският пратеник и се върна в стаята си. Вятърът отвън виеше, блъскайки по прозорците, а морето яростно нахлуваше в залива Уош и вълните се разбиваха о скалите. Корбет коленичи, прекръсти се и занарежда любимата си молитва: „Иисусе, всели се в главата и в мислите ми; всели се в очите и във взора ми, в лявата и в дясната ми ръка.“
После умът му се зарея. Дали Мейв се чувстваше добре в Лондон? Ами малката Елинор? Кралският пратеник се отърси от тези мисли и се върна към молитвите си, но откри, че му е трудно да се съсредоточи. Накрая се отказа, прекръсти се и се отпусна на леглото. След малко се съблече, легна си както трябва, зави се и тутакси заспа. Присъни му се, че тича по някакъв пуст бряг, преследван от тъмни фигури с качулки.
Когато се събуди на следващата сутрин, Корбет установи, че Ранулф и Малтоут лежат в леглата си напълно облечени и, както би се изразил Ранулф, доволни като прасета в кочина. Кралският пратеник отвори капаците на прозореца. Вятърът беше стихнал, мъглата почти се беше вдигнала и пред погледа на Корбет се разкри ледено синьо небе. Потривайки ръце заради студа, той се изми, обръсна се, облече се и слезе в кухнята. Часовата свещ там беше изгоряла до десетия си кръг. „Добре съм си поспал“ — помисли си кралският пратеник. В следващия момент в кухнята влезе Гърни, потропвайки с крака и опитвайки се да стопли ръцете си с дъха си. Господарят на имението беше усмихнат.
— Добро утро, Хю. Защо зимно време конете винаги създават проблеми?
След тези думи той си наля малко топъл ейл и лакомо започна да се тъпче с хляб и месо, като междувременно не спираше да обикаля напред-назад. После в кухнята влязоха лейди Алис и Селдич и всички подхванаха приятен разговор. Мънк вече беше излязъл на разходка.
— Сам, както винаги — добави Гърни иронично. — Досега не бях срещал човек, който толкова да се наслаждава на собствената си компания.
Откъм предната част на къщата се дочу врява и домакинът остави чашата си на масата. В следващия момент, потропвайки по пода с тежките си ботуши, в кухнята нахълта Кечпоул.
— Сър Саймън! — за миг началникът на стражата на Гърни се облегна на рамката на вратата, за да си поеме дъх. — Сър Саймън! Сър Хю! Най-добре ще е да дойдете с мен.
— Какво има? — попита лейди Алис с изтънял глас.
Кечпоул обърса потта от лицето си.
— Бях в селото. Хванали са Гилбърт и майка му.
— Господ да ни е на помощ! — възкликна Гърни, след което сграбчи плаща си и нареди на слугите да приготвят конете.
— Какво точно става? — попита Корбет.
— Измъчват Гилбърт, за да си признае — притиснали са го към земята с една масивна дъбова врата, а отгоре й са поставили допълнителни тежести.
— Ами Гунхилда?
— За нея са донесли столче, привързано за дълъг прът, и се канят да я потопят в езерцето в центъра на селото.
След като чу това, Гърни незабавно излетя от кухнята. Корбет пък се върна в стаята си, където си запаса портупея, обу си ботушите и си облече плаща. После отчаяно се взря в двамата си слуги. Ранулф и Малтоут хъркаха, та въздухът се цепеше. Кралският пратеник реши да ги остави да спят и побърза да се присъедини към господаря на имението и доктора, които вече стояха в двора с ботушите си с шпори и крещяха на конярите да изведат конете им от конюшнята. Няколко минути по-късно цялата групичка, придружавана от шестима по-яки слуги на Гърни, излезе от имението и изтрополи по пътеката, която водеше към селото.
Поляната пред кръчмата беше пълна с хора, които посрещнаха сър Саймън и спътниците му, хвърляйки по тях буци кал, тор и дори няколко камъка. Хората на Гърни започнаха да разгонват струпалите се селяни с плоската страна на мечовете си и с камшиците си, докато накрая не въдвориха ред и не успяха да си проправят път през тълпата. На брега на езерцето се разиграваше ужасна сцена. Гилбърт лежеше под огромна врата, върху която бяха наредени каменни късове и железни тежести. Русокосият младеж почти беше изгубил съзнание и тихичко стенеше, а кожарят Фулк беше коленичил до него и му крещеше да си признае престъплението. Малко по-нататък се виждаше масивен дънер — селяните някак го бяха дотъркаляли до езерцето, бяха метнали отгоре му един прът и в края на пръта бяха закрепили малко столче. Към столчето пък, подобно на чувал с дрипи, бе привързана предизвикваща жалост старица. Парцаливите й дрехи бяха подгизнали, а дългата й сива коса — покрита с езерна тиня. Под командването на съдебния пристав група яки селяни потапяха и изваждаха горката жена от ледената вода, а тълпата, сред която имаше и жени, и деца, крещеше: