Песента на Тъмния ангел

— Дявол да ги вземе всичките! — изруга той. — Гилбърт и проклетата му майка ги няма! Избягали са! — Кечпоул измъкна ръка изпод наметката си. — Намерих това в къщата им — той разтвори пръсти и в дланта му проблесна кехлибарена огърлица.

— Това е огърлицата на Марина! — незабавно рече Селдич, а после смутено се усмихна. — Познавах момичето добре. Значи селяните са били прави, а? Наистина Гилбърт я е убил.

— Минах през селото — рече Кечпоул. — Онези, които бяха тръгнали да го търсят, още пият в кръчмата. Явно ще се стигне до насилие.

Гърни поклати глава.

— Благодаря ти, Адам, но стига вече. Преоблечи се и ела да вечеряш с нас. Утре ни чака нов ден.

Корбет се възползва от възможността да се извини и се оттегли. И така, кралският пратеник остави Ранулф и Малтоут да пият и се върна в стаята си, за да прегледа бележките, които си беше водил. После изчака останалите да се приберат по стаите си, излезе в коридора и намери някакъв слуга, който го заведе до спалнята на Мънк. Когато стигнаха дотам, Корбет почука по вратата, след което умишлено влезе, без да е дочакал отговор. Мънк седеше на масата, с гръб към вратата, така че му се наложи да се завърти, за да види кой го безпокои. Щом съзря кралския пратеник, той бързо събра ръкописите, разстлани пред него, и се изправи. Онази странна усмивка все още трептеше на лицето му.

— Какво има? — попита. — Какво мога да направя за теб?

Корбет влезе в стаята, затвори вратата след себе си и седна на едно столче. През цялото това време Мънк внимаваше да стои между него и ръкописите на масата.

— Защо си тук? — попита на свой ред Корбет.

Мънк сви рамене.

— Заради Пастирите.

— Та как умря Ликспитъл?

— Нали ти казах. Излезе навън, и така и не се върна. По-късно обезглавеният му труп и отсечената му глава бяха намерени на брега.

— Необикновена смърт — отбеляза кралският пратеник.

— Смъртта винаги е необикновена.

— Знаеш какво имам предвид, Лавиниъс. Да убиеш човек е едно, но да постъпиш така с трупа му — съвсем друго.

— На доста странно място се намираме — рече Мънк. — Според тлъстия доктор ицените, които някога са населявали този район, имали обичая да отсичат главите на враговете си и да ги излагат на показ — точно както нашият крал излага главите на своите врагове на Лондонския мост.

— Какво е правел Ликспитъл на брега?

Мънк отново сви рамене.

— Отишъл е до манастира. Оттам до брега има пътека, но защо Ликспитъл е тръгнал по нея, ако изобщо го е направил, си остава загадка. При всички положения се е изложил на голяма опасност.

— Защо?

— Приливите тук са непредсказуеми. След проливен дъжд вълните се надигат и могат да сварят някого неподготвен.

— И това е всичко, което ще ми кажеш, така ли?