Песента на Тъмния ангел
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Песента на Тъмния ангел». Краткое содержание книги:
Докторът, който стоеше прав в другия край на масата, вдигна рамене.
— Плътта й беше изстинала и покрита със скреж, което значи, че най-вероятно е била убита предишната нощ.
— А какво изобщо е търсела из пустошта? — попита един от съдебните заседатели.
Господарят на имението нареди на мъжа да си мълчи.
След това беше призован мастър Джоузеф.
— Марина беше част от общността на Пастирите — започна той. — Никой не я е насилвал да се присъединява към нас — в нефа се надигна одобрителен шепот, при което мастър Джоузеф се огледа наоколо и енергично закима. — Никой не я е насилвал да стои при нас — той вдигна ръка. — Всъщност самият факт, че е била намерена сред пустошта, доказва, че е разполагала със свободата да ходи където си поиска.
— А защо е излязла от Убежището? — попита строго Гърни.
Мастър Джоузеф отвърна на погледа му, след което изчака отец Августин да запише въпроса със скърцащото си перо и чак тогава отговори:
— На мен ми каза, че искала да се види с баща си. Честно казано, не ми се щеше да я пускам, но от друга страна, нямах нито право, нито причина да я спирам. Така или иначе, стори ми се, че девойката ме лъже и че всъщност има среща с някого другиго — той погледна през рамо към кожаря Фулк, който седеше в основата на една от колоните, прегърнал хлипащата си съпруга. — Разбира се, нямам представа кой може да е бил този друг. Марина скоро щеше да ни напусне. Пречистването й беше приключило и до края на месеца се надявахме да уредим заминаването й за Утремер. За Коледа вече можеше да е във Витлеем.
Корбет прошепна нещо на Гърни и господарят на имението бързо обяви:
— Сър Хю Корбет иска да ти зададе няколко въпроса.
И така, кралският пратеник се изправи на крака и започна разпита си.
— Кажи ми, мастър Джоузеф — докато Марина беше в Убежището, някой отвън опитвал ли се е да влезе в контакт с нея?
— Да, Гилбърт, синът на старата вещица.
— Случвало ли се е Марина да отиде до портите, за да говори с него?
— Да, на два пъти. Последния път обаче отказа да го види.
— Как реагира Гилбърт на този отказ?
— Отначало се обиди и се ядоса, но после си тръгна, без да създава проблеми.
— Мастър Джоузеф — усмихна се Корбет, давайки си сметка, че селяните напрегнато го наблюдават, смушквайки се един друг. За тях той беше изключително важна особа, представител на самия крал, и те гледаха на него с безгранично възхищение и страхопочитание, примесени с дълбокото подозрение, което изпитваха към всеки непознат. — Мастър Джоузеф — повтори Корбет. — Трябва да те попитам следното. Снощи някой друг излизал ли е от Убежището?
— Не. Мастър Нетлър може да се закълне, че аз бях там, а аз — че той беше там. Същото могат да сторят един за друг и всички останали членове на общността ни — водачът на Пастирите погледна към Гърни. — Сър Саймън, живеем във владенията ти вече повече от година и, както знаеш, напролет може и да си тръгнем — думите му изтръгнаха от гърлата на селяните дълбока въздишка на разочарование. — Междувременно никога не се е случвало да злоупотребим с гостоприемството ти или с това на селяните; никога не сме изричали лъжа, нито пък сме участвали в каквото и да било мошеничество. Ако някой може да оспори думите ми, нека го стори — той замълча и огледа потъналата в тишина църква. — Хубаво! — рече накрая и добави. — Това, което казах току-що под клетва, също е истина!
Корбет кимна и се върна на стола си. И така, мастър Джоузеф беше освободен и тихо се измъкна от църквата, след което беше призован Фулк. Кожарят разпозна трупа на дъщеря си и каза, че Марина се чувствала щастлива в Убежището. После съобщи на съда, че той и съпругата му били подарили на момичето си малка кехлибарена огърлица, която сега липсвала.
— Марина винаги я носеше — рече Фулк горчиво. — А сега, подобно на душата й, и нея я няма.
Когато кожарят тръгна да се връща на мястото си, го съпроводи съчувственият шепот на присъстващите. След това и други бяха призовани да свидетелстват. Някои от тях споменаха Гилбърт и разказаха как веднъж в селската кръчма синът на знахарката се бил нахвърлил върху Пастирите, обвинявайки ги, че са му отнели Марина. Друг път момъкът дръзко бил заявил, че любимата му никога нямало да напусне Хънстън.
Безпокойството на Гърни се задълбочи, когато свидетелите започнаха да намекват, че Гунхилда, майката на Гилбърт, която вече се споменаваше като прочута вещица, се била опитала да помогне на сина си. А не било ли възможно тя да е отговорна и за оплячкосаните гробове?